Саймън внимателно сгъна писмото и се загледа в огъня. След минута размисъл той посегна към изящния китайски чайник, който беше до него на камината, и си наля чай в също така изящна чашка, декорирана със зелени и златни дракони. Повдигна чашата към устните си, но спря, загледан в рисунката на митичния звяр.
Емили го бе нарекла дракон, а докато произнасяше тази дума, очите й бяха изпълнени с почуда, страст и лудо женско възхищение. Саймън огледа стаята, в която седеше. Без съмнение, когато види градския му дом, за нея той ще бъде леговището на звяра.
Цялата къща бе изпъстрена с богати, екзотични цветове, които той се бе научил да цени, докато живееше на Изток: китайско червено, тъмнозелено, наситено черно, блестящо златисто. Голямата му библиотека беше пълна със спомени от далечните земи, които беше посещавал. Богатият на орнаменти ориенталски килим бе в чудесна хармония с мебелите, покрити с черен лак и изрисувани с митични сцени. Тежките канапета от тиково дърво и фотьойлите бяха застлани с червено кадифе, набраздено от златни ивици.
Масивното бюро, изработено в Кантон, бе украсено със сложни инкрустации, дело на изключителен майстор. Няколко урни, пълни с тамян, изпълваха въздуха с аромат, типичен за Индия. Край камината бяха разхвърляни огромни възглавници, обшити със златиста коприна.
И навсякъде имаше прекрасно изваяни скулптури на дракони и много други страховити митични същества от фолклора на Далечния Изток. Драконите бяха зелени, черни, червени и златни, всичките инкрустирани със скъпоценни камъни. Накъдето и да погледнеше човек в библиотеката, виждаше фантастични зверове с очи от смарагд и рубин, златни крила, лапи от оникс и опашки от топаз.
Саймън предполагаше, че всичко това ще се хареса на Емили.
Той вдъхна от парата на ароматния „Леп Сенг“, облегна глава върху тъмночервената възглавница на стола и се замисли за предстоящата сватба. Не знаеше кога точно реши да се ожени за Емили Фарингдън. Определено нямаше такива намерения, когато преди няколко месеца кроеше плановете си, но животът го бе научил да променя решенията си в зависимост от обстоятелствата.
Той бе започнал да обмисля наум отговора на писмото й, когато необикновено грозният му иконом оповести, че е пристигнала лейди Араминта Мериуедър. Саймън стана на крака точно в мига, когато една жизнена дама, в края на четиридесетте, се втурна в стаята обвита в аромат на скъп парфюм…
Както обикновено лейди Мериуедър бе облечена по последната дума на модата. Сега носеше светлосиня рокля от мериносова вълна с дълги ръкави и тънък волан. Необичайно високият за жена ръст й придаваше царствен вид. Изпод модерната й шапка се подаваха сиви къдрици. Очите й имаха същия жълт цвят като тези на Саймън. Красивото й, благородно лице беше зачервено от студа.
— Саймън, току-що се върнах в града и веднага научих за годежа ти. За една Фарингдън! Разбира се, пристигнах веднага. Не мога да повярвам! Напълно неочаквано, без дори да загатнеш! Трябва да ми разкажеш всичко, скъпо момче.
— Здравей, лельо Араминта — рече Саймън, като й целуна ръка и я покани да седне срещу огъня. — Радвам се, че дойде да ме видиш. Смятах да ти се обадя утре.
— Не можех да чакам до утре — отвърна Араминта. — А сега искам да зная какво точно става тук. Как така се реши да се сгодиш за мис Фарингдън?
Саймън се усмихна едва-едва.
— Все още не съм напълно сигурен как точно стана всичко. Мис Фарингдън е изключително, необикновено създание.
Очите на Араминта заиграха.
— Но ти си твърде умен, за да се хванеш на игрите на която и да е жена.
— Така ли?
— Разбира се, че е така! Саймън, не си играй с мен. Знам, че криеш нещо. Ти винаги кроиш интриги. Заклевам се, че си най-големият хитрец, който някога съм срещала, и в този град няма човек, който да не е съгласен с мен. Но, разбира се, на мен можеш да се довериш.
Саймън отново се усмихна.
— Ти си единственият човек в цяла Англия, на когото имам доверие, лельо Араминта. Знаеш това.
— Тогава ти е ясно, че няма да кажа нито дума някому за плановете ти. Да не би да си разработил някакъв чудовищен заговор, който да унищожи Фарингдънови?
— В първоначалните ми замисли настъпиха някои промени. — каза Саймън, — но ще си върна Сейнт Клер Хол.
Араминта сви тънките си, елегантно извити вежди.
— Наистина ли? Как го постигна?
— Къщата ще бъде зестрата на моята съпруга.
— О, скъпи, знам, че къщата ти е завладяла ума от деня, в който почина баща ти, но струва ли си само за това да се жениш за мис Фарингдън?