Ашбрук въздъхна и отново се загледа в тъмните улици.
— Още от самото начало тръгна зле.
— Емили е непредсказуема.
— Не възразявам, сър. Но Емили Фарингдън е не само непредсказуема — тя е опасна. Предполагам, че ви е разказала всичко.
— Всичко — потвърди Саймън.
— Главата ме боля три дни след удара, който ми нанесе с онази проклета саксия.
— Наистина ли? За вида си Емили е твърде силна.
— През нощта едва не умрях от студ на сламеника в трапезарията. Онова копеле, съдържателят, ми заяви, че нямал свободна стая. Лично аз смятам, че жена му го подучи да ми го каже. Един Бог знае защо тя се застъпи за мис Фарингдън. Никога преди това не беше виждала момичето.
— Много хора се застъпват за мис Фарингдън. Тя има доста приятели. Но отсега нататък аз ще имам привилегията да я пазя и вие много скоро ще се убедите в това.
Ашбрук му хвърли бърз поглед.
— Искате да ми кажете нещо, Блейд?
— Просто искам да ви кажа, че всеки път, когато чуете да се говори за вашето приключение с мис Фарингдън, вие много ясно ще заявявате на всички, че не е имало никакво приключение.
— Искате да се преструвам, че нищо не се е случило?
— Точно така.
— Но то се случи! Уверявам ви, никога не съм имал намерение да говоря за това, но вие лично можете да твърдите, че не се е случило.
— Ще се учудите, ако разберете как всичко може да изчезне, ако човек има сила, титла и богатство. И, разбира се, малко съдействие от някои кръгове.
Ашбрук опули очи.
— Смятате, че скандалът може да се потули?
— О, да. Мога да го направя.
Ашбрук се колебаеше и беше очевидно, че се чувства неловко. После се усмихна насила и смръкна още малко енфие.
— И какво очаквате да кажа, ако някой повдигне този въпрос?
— Ако някой е толкова нахален да ви зададе такъв въпрос, ще му отговорите, че не сте били в Литъл Дипингтън по това време и не знаете нищо за никакъв скандал. Ще казвате, че по същото време сте били в Къмбърленд, където сте се учили от Коулридж, Уърдсуърт и другите поети от „езерната школа“.
— Трябва ли? — проточи Ашбрук. — Толкова е неприятно.
— Да, боя се, че трябва.
в продължение на няколко тягостни секунди Ашбрук го гледаше мълчаливо, опитвайки се да отгатне мислите му.
— Говори се, че сте доста мистериозна личност, Блейд — винаги кроите тъмни планове, които другите разгадават едва когато вече е твърде късно. Сигурно и сега имате нещо предвид. Каква игра играете с мис Фарингдън?
— Моите намерения не ви засягат, Ашбрук.
— Защо тогава трябва да ви помагам, като лъжа за случилото се преди пет години?
— Ако не го направите, аз пък ще направя това, което някой от мъжете в семейство Фарингдън е трябвало да стори преди пет години. Ще ви извикам на дуел.
Ашбрук рязко се изправи.
— Да ви вземат дяволите!
— Ако попитате някой от тълпата, която се упражнява в галерията на Мантън, ще научите, че съм отличен стрелец. А сега ви желая лека нощ, Ашбрук. Това беше много полезна вечер.
Саймън почука с бастуна си по покрива на каретата и кочияшът спря конете.
Ашбрук се наведе напред, докато Саймън отваряше вратата. Тъмните му очи гледаха изключително съсредоточено.
— Вие не знаехте нищо, нали? Докато аз не ви казах за саксията и за всичко онова, което се случи между мен и Емили? Всичко е лъжа.
Саймън се усмихна.
— Грешите, Ашбрук. Зная от самото начало, че между вас и Емили не е имало нищо сериозно. Моята годеница обича приключенията, но съвсем не е глупава. Аз изобщо не се интересувам от подробностите около инцидента. Но все пак бъдете благодарен на саксията.
— Защо?
— Това е единствената причина, поради която ви оставям да живеете.
Ашбрук се облегна назад и потърси кутията с енфие. Очите му бяха гневни.
— Вървете по дяволите! Това, което се говори за вас, е истина. Вие сте едно хладнокръвно копеле. И знаете ли, мисля, че съжалявам малката Емили.
Десет дни по-късно Саймън отново седеше в своята библиотека, пълна с дракони, и се радваше на последното писмо на Емили, когато икономът внезапно прекъсна удоволствието му и му съобщи, че има неочаквани гости.
— Двама джентълмени от семейство Фарингдън желаят да ви видят, милорд. У дома ли сте? — попита смело Грийвз. Суровите черти на лицето му бяха допълнени от няколко белега, като най-впечатляващ беше този на челюстта му, останал след един удар с нож.
Саймън внимателно сгъна писмото и отвърна:
— Поканете ги, Грийвз. Аз ги очаквах.
Минута по-късно Чарлз и Девлин влязоха в стаята. Изглеждаха точно толкова строги и самоуверени, колкото могат да бъдат двама красиви млади мъже.