Саймън излезе от тъмната стая и се запъти към стълбището. Тази нощ къщата беше много тиха и спокойна. Освен него и Емили тук имаше само още няколко слуги. Саймън не бе разрешил на новите си роднини да прекарат и една нощ под този покрив. На тримата Фарингдънови бе заявено, че ще трябва да си намерят ново жилище веднага след брачната церемония. Саймън въобще не се интересуваше къде ще прекарат нощта. Беше останал с впечатлението, че те всички заминаха за Лондон, а това също го устройваше. Колкото по-бързо се върнеха в игралните домове, толкова по-рано щяха да изпаднат във финансови затруднения.
Саймън стигна до края на стълбището и видя, че под вратата на библиотеката се процежда светлина. Той се усмихна весело и тръгна напред. Проследяването на неуловимата му съпруга се оказа не чак толкова трудна работа.
Саймън отвори вратата на библиотеката и влезе. Емили бе седнала зад голямото бюро и пишеше бързо в една дебела тетрадка. Беше облечена с пеньоар, а косата й беше прибрана под малка бяла шапчица. Когато чу, че вратата се отваря, тя повдигна глава и очите й се разшириха от почуда зад стъклата на очилата.
— Саймън?
— Добър вечер, скъпа. Не смяташ ли, че тук е твърде странно място за прекарване на първата брачна нощ? — Саймън затвори вратата, приближи се до студената камина и коленичи, за да запали подредените в нея дърва. — Не е толкова уютно, колкото в твоята спалня.
Емили се изправи.
— Саймън, какво правиш тук? Намери ли бележката ми?
— О, да, намерих я — той извади смачканата хартия от джоба си и я хвърли в пламъците, които бяха започнали да се разгарят, след което обърна глава и се усмихна. — Много разумно от твоя страна да се съобразяваш по такъв начин с моите чувства.
Емили поруменя и сведе очи.
— Единственото, което искам, е да не ви притеснявам с моите изблици на чувства, милорд.
Саймън се облегна с една ръка на камината и се загледа в жена си. Беше се сдобил с невеста, която бе убедена, че ще бъде в опасност, ако започне да се люби със своя съпруг. В първата брачна нощ подобно нещо би могло да хрумне само на Емили.
— Трябва да те уведомя, скъпа, че не считам твоите ласки за обременяващи и искам да изпълня задълженията си като съпруг.
— Много мило от ваша страна, но е очевидно, че ще изпълните дълга си, като се любите с мен, а аз не мога да понеса това.
— Разбирам. И ти реши, че не можеш да ми обясниш всичко това, и предпочете да ми оставиш бележка?
— Сметнах, че така ще ми бъде много по-лесно — тя скръсти ръце и се загледа в пода. — Чувствам се доста неловко, милорд. Навярно ме разбирате.
— Сигурно — каза мило Саймън, — но не забравяй, че — както беше подчертала веднъж — ние с теб общуваме на по-високо равнище. Аз и ти можем да говорим за неща, за които другите двойки не биха посмели и да си помислят.
Тя вдигна очи и го погледна.
— Така ли мислите, Саймън?
Саймън видя тревога и надежда в погледа й и се усмихна, за да прикрие хладното си самодоволство. Дамата щеше да падне в ръцете му като узрял плод.
— Да, Емили, убеден съм в това — той отиде до масичката за напитки и взе бутилката с коняк. — Мислех, че и ти си убедена. Все пак ти беше тази, която ми го обясни.
— Е, надявах се да е истина — каза скромно Емили. — Но сега, след като разбрах какви са вашите истински намерения за този брак, съвсем не съм убедена, че изпитвате същите чувства към мен. Поне не в този момент.
— Но ти си се надявала, нали?
— О, да, Саймън. Свързвах всичките си надежди с подобна мисъл. Ето защо ви предложих да се ожените за мен. Но същевременно не искам да се чувствате задължен да изпълнявате своите съпружески задължения. Достатъчно е, че ви въвлякох в това рисковано начинание.
Саймън се закашля, сякаш конякът бе влязъл в кривото му гърло.
— Уверен съм, че не се чувствам подмамен да се оженя за теб, Емили. Много рядко правя неща, които не са ми по сърце.
— Вярвам ви, милорд, но трябва да се съгласите, че приведох доста силни аргументи относно същността на нашия брак. Освен това вашите съпружески задължения в леглото никога не са били най-важното за мен. От моя страна ще бъде несправедливо и егоистично да очаквам повече.
— Много си разумна, скъпа.
Саймън сметна за необходимо да се съгласи с тържествените й уверения. Тя изглеждаше толкова трагично решена да прояви благородство и да се съпротивлява на собствената си страст. Впрочем погледът й бе вперен в Саймън по начин, по който никоя жена не го беше гледала. Той трябваше да овладее този внезапен, див импулс на Емили, да я свали на килима и да я направи своя.
Прилив на лудо желание заля тялото му. Той усети, че започва да се владее все по-трудно, а досега никога не бе губил контрол в присъствието на жена.