— Емили, добре ли си?
Тя навири нослето си и отговори:
— Чувствам, че лепна и малко ме боли. Но все пак съм горе-долу добре. А ти как си, Саймън? Добре ли се чувстваш?
— Да, добре съм — отвърна той и я гушна в прегръдките си.
Но не беше добре. Чувстваше се странно, а това усещане не му харесваше. Беше загубил самообладанието си с тази жена. Подобно нещо не му се бе случвало никога. Трябваше да владее положението от началото до самия край. Цялата работа трябваше да стане с малко повече финес. Вместо това той се отпусна във водовъртежа на чувствата и загуби самоконтрол.
Саймън заключи тъжно, че неговата червенокоса фея фактически бе командвала тази нощ, независимо дали тя самата осъзнаваше това. Беше му скроила цялата игра още от момента, в който намери писмото върху възглавницата. Саймън се зачуди дали Емили разбира с каква сила се сдоби тази вечер. Жените никога не закъсняват да използват влиянието си, а малката Фарингдън ще бъде по-бърза от другите. Но тя не е повече Фарингдън, припомни си Саймън. Сега беше негова.
— Саймън — обади се Емили, докато вървяха към стълбите, — ядосан ли си?
— Не, Емили — отвърна той, загледан в килима — не съм.
Тя се усмихна ведро.
— Имаш твърде странен вид. Предполагам, че това е резултат от нашите усилия да общуваме физически и метафизически едновременно. Доста е изморително, нали?
— По дяволите, наистина е изморително — отвърна Саймън.
ГЛАВА 8
На следващата сутрин Емили разбра, че напразно е бързала за закуска. Оказа се, че не е имало нужда да облича новата си розова рокля. Саймън не я чакаше, за да й направи комплимент за плисирания волан около врата или за бродериите по полите, от тези, които селските шивачки правеха в огромни количества. Беше й съобщено, че е излязъл на езда.
Емили уморено седна на масата, наблюдавайки мрачно как слугата й налива кафе. Миналата нощ, когато Саймън я заведе в нейната спалня, а после си отиде, тя се почувства силно разочарована, но след това си внуши, че това е естествено. Известно беше, че има двойки, които рядко прекарваха цялата нощ заедно. Традиционните бракове създаваха отношения, при които всеки водеше свой собствен живот. Но въпреки това тя се чувстваше виновна, загдето подмами Саймън да се ожени за нея. Беше дълбоко убедена, че отношенията между тях двамата ще бъдат много по-различни от тези при другите двойки. Особено след онова, което се случи миналата нощ.
Когато си спомни за изминалата нощ, Емили усети как странна тръпка преминава през цялото й тяло. Тя се изчерви, припомняйки си как бе лежала гола в прегръдките му, а когато се сети за мистериозните, хипнотизиращи пламъчета в очите на своя съпруг, докато той я поваляше на килима пред огъня, нервите й се обтегнаха. Чувството, което бе изпитала, когато той влезе в нея, бе шокиращо, но и странно възбуждащо.
Изживяването не приличаше на никое друго. Сетивата й бяха буквално обтегнати до крайност. Наистина тя не изпита онова чувство на облекчение, както през първата нощ в библиотеката, ала това, което се случи снощи, беше доста сериозно. За известно време се бяха съединили в едно.
Саймън беше прав, каза си Емили, докато пиеше кафето.
Такъв физически съюз наистина щеше да усили духовната връзка между тях. Това бе толкова необикновено, омайващо, силно и неудържимо, че минаваше в света на метафизиката. Трябваше да има връзка между двата свята. Явно беше необходимо да се довери на Саймън и да настоява да изпълнява своите съпружески задължения в името на метафизичната близост. Той очевидно бе решен да създаде силно семейство и Емили знаеше, че рано или късно неговата любов ще стане толкова силна, колкото и нейната.
Това беше неизбежно, особено след като бяха установили общуване на метафизично и физично ниво.
Емили седеше самичка и закусваше. Утринната тишина беше необикновено тъжна. Тя си мислеше колко хубаво би било, ако Саймън я бе поканил на езда. Точно в този момент в стаята влезе Дакет.
— Извинете, мадам — каза сериозно той, — но баща ви е изпратил едно момче, което донесе съобщение за вас. Баща ви ви кани на среща в южната градина.
Емили го погледна учудено.
— Баща ми? Но той замина за Лондон заедно с Девлин и Чарлз веднага след венчавката.
Дакет изглеждаше по-мрачен от всякога.
— Явно не е. Страхувам се, че се е установил в южната градина.
— Колко странно. Защо ли не идва в къщата?