За Бродърик Фарингдън беше естествено да се завърти наоколо и да види какво още може да спаси, след като беше загубил скъпоценната си дъщеря.
Саймън въздъхна, като си мислеше, че за Емили пък е естествено да не разбира, че нейният съпруг възнамерява да доведе отмъщението си докрай. Тя дори му каза да остави всичко в миналото и да работи за осъществяване на романтична и духовна връзка с нея. Най-тъжното, осъзна с униние той, е в това, че Емили вярва във всички тези глупости за любов на по-високо равнище. Тя се нуждаеше от известна доза отрезвяване и той накрая изгуби търпение и й се скара.
Не беше коректно от негова страна да унищожи милите й романтични мечти по такъв брутален начин, но, от друга страна, той бе убеден, че нямаше друг избор. След като я видя с Фарингдън, трябваше да й изясни ситуацията и да я върне към действителността.
Тя не беше повече Фарингдън; тя беше негова съпруга и трябваше да знае какво означава това. Трябваше да се занимава по-малко с романтичните чудеса от света на метафизиката и да е напълно лоялна към своя съпруг. Саймън не виждаше защо да не изисква от Емили същата степен на лоялност, каквато изискваше от прислугата.
Той погледна раздразнен часовника още веднъж, след което дръпна верижката на звънеца. Дакет се появи моментално; лицето му бе по-сурово от обикновено.
— Да, милорд?
— Прати някой горе да види какво става с лейди Блейд.
— Веднага, милорд.
Дакет излезе и затвори вратата.
Саймън отново се загледа в часовника, който бавно отмерваше времето. Чудеше се дали Емили не е от онези раздразнителни жени, които се обливат в сълзи и се хвърлят в леглото всеки път, когато мъжете са по-твърди. Ако това е така, тя скоро ще трябва да се научи да не дава израз на женската си чувствителност.
Вратата на библиотеката се отвори. Дакет изглеждаше така, сякаш трябваше да съобщи за смъртта на някого от членовете на семейството.
— Е, Дакет?
— Сър, съжалявам много, но трябва да ви съобщя, че мадам не е тук.
Саймън се намръщи и погледна през прозореца.
— Да не би да се мотае из градините по това време?
— Не, милорд. — Дакет се изкашля притеснено. — Милорд, доста е трудно да се обясни. Явно мадам е използвала каретата този следобед, след като вие отидохте на посещение при лорд Джилингъм. Казаха ми, че е отишла при сестрите Ингълбрайт. Отпратила е обратно Роби с каретата, като е казала, че ще се прибере пеша, но все още не е пристигнала.
— Мили Боже, какво си мисли, че прави, като обсъжда глупавата романтична поезия със своите приятелки? Та тя е в медения си месец.
— Да, милорд.
— Изпрати веднага някой да я доведе обратно вкъщи.
Дакет се изкашля още веднъж.
— Сър, страхувам се, че това не е всичко. Роби каза, че мадам е била облечена с рокля за път и е носела два големи куфара със себе си.
Саймън изтръпна.
— Какво, по дяволите, се опитвате да кажете, Дакет?
— Сър, сигурен съм, че трябва да говорите с нейната прислужница Лизи — каза Дакет, като се опитваше да бъде спокоен.
— Защо трябва да правя това?
— Момичето плаче в своята стая и очевидно държи у себе си бележка, която трябва да ви предаде.
На Саймън не му беше необходимо да напряга особено мозъка си, за да разбере, че жена му е избягала.
— Веднага ми доведете момичето, Дакет. Пригответе Леп Сенг, ще тръгна след петнадесет минути.
— Да, милорд. Мога ли да ви кажа, сър, че персоналът се притеснява за нейната сигурност?
Неизреченото обвинение висеше във въздуха. Беше очевидно, че новият господар на Сейнт Клер Хол бе обвинен в незачитане на нейните чувства, поради което Емили е била принудена да напусне.
— Благодаря, Дакет. Ще я информирам за това при първа възможност.
„Мадам — помисли си ядосан Саймън, когато Дакет затвори вратата, — ще трябва да се подготвите за нещо много по-страшно от незачитане на чувствата, когато ви намеря.“
Как е дръзнала да го напусне? Сега тя му принадлежи. Беше се съгласила с условията за този брак и трябва да ги изпълнява на всяка цена.
Емили стоеше в средата на малка стая в страноприемницата. Багажът й бе на земята, а тя беше готова да се разплаче. Беше изтощена, гладна и никога досега не се бе чувствала толкова самотна и изоставена. Сега трябваше да прекара нощта в една малка спалня, която като че ли не беше почиствана от години. Тя бе убедена, че няма да може да понесе миризмата на мъжко тяло, която се носеше от пожълтелите завивки.
Емили никога не беше пътувала с дилижанс и беше учудена от липсата на удобства. Беше седнала между двама грамадни мъже, които хъркаха през цялото време, и едно младо момче, което непрекъснато се притискаше към нея. Два пъти ръката му се озоваваше на нейното коляно и тя бе принудена да използва дамската си чантичка, за да я отблъсне.