— Понякога — колебливо отвърна тя. — Сега работя над една епична поема.
— Ще ми правиш конкуренция, така ли? — развесели се Ашбрук.
Емили усети, че поруменява. Какво да се прави, Ашбрук бе издаван поет, а тя никога не бе публикувала нищо освен някой и друг стих.
— Едва ли — промълви тя.
— Как си нарекла поемата?
— „Мистериозната дама“.
— Звучи обнадеждаващо — каза замислено Ашбрук.
— Наистина ли мислиш така? — Емили бързо вдигна очилата си, за да го види по-добре.
— Определено.
Ашбрук помълча известно време.
— Чудесно име; много подходящо за хората, които купуват такава литература. Знаеш ли, Емили, може би мога да я прегледам и да ти кажа дали наистина струва нещо. Ако е добра, ще бъда щастлив да те представя на своя издател Уайтънсън.
— Ричард! — Емили бе зашеметена от благородното му предложение. — Сериозно ли говориш?
— Разбира се — усмихна се небрежно Ашбрук. — Довери ми се. Сигурен съм, че една дума от моя страна ще бъде достатъчна, за да привлече вниманието на Уайтънсън.
— Ричард, колко мило от твоя страна! Просто не мога да повярвам! Ще трябва моментално да се прибера, за да работя върху „Мистериозната дама“. Смятам да включа дух и таен проход в разказа. Какво мислиш по този въпрос?
— Духовете и тайните проходи винаги са били много популярни. Понякога и аз ги използвам.
— Все още на никого не съм позволявала да прочете нещо от „Мистериозната дама“. Ще трябва да поработя, преди да я видиш… — Емили започна да си припомня всички корекции и нови неща, които мислеше да добави в поемата. — Ще започна веднага, Ричард — толкова е вълнуващо! Не мога да ти опиша колко много значи за мен твоето предложение. Това е изключително — да решиш да ме предложиш на своя издател.
— Това е нещо съвсем малко за един стар приятел.
— О, не знам как да ти се отблагодаря, Ричард.
— Няма нужда да ми благодариш. — Той повдигна леко едното си рамо. — Но ако чувстваш необходимост, можеш да се присъединиш към малкия литературен салон, който посещавам в четвъртък следобед.
— Истински лондонски литературен салон? — Емили бе омаяна. — Толкова бих се радвала! Аз пропуснах моята сбирка в Литъл Дипингтън… — внезапно я обзе безпокойство. — Мислиш ли, че твоите литературни приятели ще искат да ме видят сред тях? Те вероятно са чели много повече от мен и сигурно са по-изтънчени. Вероятно ще им се сторя твърде недодялана.
— Ни най-малко — промърмори Ашбрук. — Уверявам те, че лейди Търнбди и другите ми приятели ще те приветстват. Без съмнение ще те намерят за много чаровна.
Емили въздъхна радостно.
— Всичко е почти като мечта — моят първи голям бал, поканата ти за литературен салон и възможността истински издател да хвърли око на моите работи. Без съмнение животът в града е много по-вълнуващ от този на село.
— Да — съгласи се Ашбрук, — така е. А като омъжена жена ще намериш в Лондон много по-голяма свобода, отколкото като стара мома в Хемпшир. Единственото правило в града, скъпа, е да бъдеш дискретен.
— Да, да, разбира се.
Емили не беше никак наясно с проблема за дискретността просто защото не смяташе да прави нещо недискретно. Най-малкото с мъжа, който я опозори. Нито една жена, която е женена за мъж като Блейд, не би могла да се заинтересува от бледа сянка като Ашбрук.
Емили се замисли.
— Ричард, наистина ли смяташ, че името на поемата е добро? Няма да възразя, ако решиш да го промениш, щом така ще бъде по-интересно за издателя.
— Ще го обсъдим, след като прочета поемата ти — каза Ашбрук, загледан в блестящо осветената зала. — А сега, като говорим за дискретност, мисля, че трябва да се върнем в залата.
— Наистина си прав. Силест ще се чуди какво се е случило с мен.
Емили се обърна радостно, за да мине през отворените прозорци. В главата й се въртяха всякакви идеи за поемата. Тя вдигна монокъла си за един бърз поглед и почти се сблъска със своя съпруг, който се появи като голям валчест камък неизвестно откъде.
— Здравейте, милорд — усмихна му се тя. — Радвам се, че дойдохте скоро. Толкова е вълнуващо, нали? Прекарах чудесно. Току-що говорих с… — тя се обърна и разбра, че Ашбрук не я бе последвал в салона. — Няма значение. Изглеждаш великолепно, Саймън.
Блейд, облечен в елегантно строги вечерни дрехи, се загледа в градината за няколко секунди, след което се обърна към Емили:
— Радвам се да чуя, че си се забавлявала, скъпа. Ще имам ли честта за един валс?
— Още един път ли ще свирят валс? Останах с впечатлението, че лейди Норфкот е разрешила само един валс за тази вечер.
— Помолих я за още един, за да мога да танцувам с теб.