Саймън я поведе към дансинга.
— Колко е хубаво, Саймън! — Емили просто остана без дъх, впечатлена от този жест.
— Много съм доволен, че лейди Норфкот ми помогна — отвърна той и я поведе в грациозните стъпки на валса.
Всички мисли за „Мистериозната дама“ и плановете да се присъедини към литературния кръг на Ашбрук се изпариха от главата на Емили. Сега тя танцуваше валс със своя любим дракон. Нищо не можеше да бъде по-хубаво от това.
Саймън се плъзгаше леко по пода с ясното съзнание, че очите на обществото гледаха него и жена му. От утре сутринта навсякъде щеше да се говори за Емили. Танцувайки, те привлякоха всички погледи, а това бе изгодно за него.
Това, което не бе добре, бе ревността, която изпита, когато видя как Емили се прибира от градината, следвана от Ашбрук.
ГЛАВА 12
— Обожавам твоята къща, Саймън — заяви Емили, танцувайки между червените, златни, зелени и черни цветове в библиотеката. Докато се въртеше около скъпоценните дракони, тя протегна нежно ръка, за да ги потупа по главите. Тъмнозелените краища на роклята й се развяваха около краката й.
Балът бе свършил преди един час и бе продължил твърде дълго. Много време им отне и придвижването до каретата, с която се прибраха през препълнените улици. Но Емили не можеше да спре да танцува. Тя се чувстваше пламнала, въодушевена и одухотворена. Тананикаше си мелодията на валса, който бе танцувала със Саймън.
— Обожавам тази стая — продължи тя, като кимна. — Всичко е точно така, както си го представях. Екзотично и изпълнено със странни неща, твърде мистериозни. — Тя отново потупа златно-черния дракон, докато подскачаше около камината.
— Не съм изненадан. Имах чувството, че ще ти хареса. — Саймън наля две чаши с коняк и й даде едната.
Тя взе чашата от ръката му и продължи да танцува.
— Това показва колко сходни души имаме виж, Саймън, държа да ти кажа, че ние общуваме…
— На по-високо ниво — довърши той. — Да, скъпа моя, ти констатираш този факт твърде често. — Той вдигна чашата си за малък поздрав. — За теб, съпруго. Ти има голям успех тази вечер.
— Благодарение на лейди Мериуедър — засмя се Емили и затанцува към далечния ъгъл на стаята. — И на лейди Норфкот. Тя бе толкова мила. Заедно със Силест ме представиха абсолютно на всички. Танцувах през цялото време, включително и два валса.
— Араминта ми каза, че първият бил с Ашбрук.
Емили му хвърли един бърз, изпитателен поглед, докато се въртеше около една от големите сатенени възглавници. Питаше се дали Саймън знае, че скандалът отпреди пет години бе с Ашбрук и ако знае — дали ревнува. Едва ли, помисли си тя, Саймън притежава желязно самообладание и твърде силна увереност в себе си, за да бъде ревнив. Освен това беше сигурен, че притежава сърцето й.
— Да, Ашбрук ме покани на първия валс. Саймън, мисля, че трябва да ти кажа нещо за него.
— Какво ще е то? — Саймън я наблюдаваше внимателно през призмата на чашата си.
Емили се спря пред една изящна китайска картина, изобразяваща закръглени коне и странно облечени бойници. През очилата си тя я разгледа много внимателно и едва тогава каза:
— Ричард бе мъжът, когото мислех, че обичам преди пет години. С него избягах.
— Ти не си избягала с никого преди пет години — заяви тихо Саймън. — вече ти обясних, че такова нещо не се е случвало. Няма никакъв злополучен инцидент в твоето минало.
Емили се обърна изненадана.
— Но, Саймън… о, разбирам. — Тя внезапно осъзна всичко. — Това е част от твоя план да ме представиш успешно в обществото, нали? Ще се справим смело с този проблем, като просто ще го отричаме, така ли?
— Да, точно така.
— Прекрасна идея — рече замислено тя, — но какво ще стане, ако Ричард се разприказва?
— Не мисля, че ще го направи.
— Вероятно си прав — кимна с разбиране Емили. — Предполагам, че ще му бъде трудно.
Саймън се усмихна, а златните му очи пламнаха.
— Нещо повече от обикновено затруднение, Емили. По-скоро ще е опасно за него.
— Прав си, трябва да мислим и за собствената си репутация.
— Покрай другите работи.
Емили кимна отново и възобнови танца си. После хвърли още един изучаващ поглед към Саймън.
— Предполагам, че не ревнуваш от лорд Ашбрук, нали?
— Заради несъществуващата случка или защото танцува тази вечер с него?
— И за двете — рече с вълнение Емили. Сърцето й силно туптеше.
— Трябва ли да ревнувам? — Гласът на Саймън бе изцяло лишен от чувство.
— Не, дори за секунда, не — увери го смело тя. — Преди пет години направих голяма глупост. Истината е, че разбрах веднага щом напуснахме Литъл Дипингтън, че не желая да се омъжа за Ричард. Беше много вълнуващо да избягам към границата, а и Ричард рецитираше прекрасни стихове. Но аз скоро бях принудена да се сблъскам лице в лице с факта, че не го обичам. Просто не можех да се омъжа за него.