— Какво има, Грийвз?
— Съжалявам, че ви безпокоя, сър. Почуках, но, изглежда, не сте ме чули.
— Бях се замислил — каза нетърпеливо Саймън — Какво искате?
Грийвз се изкашля дискретно. Уплашеното му лице бе по-отблъскващо от всеки друг път.
— Смятам, че има нещо, което трябва да знаете, сър. Лейди Блейд е дала някои инструкции на лакея Джордж.
Саймън се върна на бюрото.
— Какви инструкции?
— Тя е помолила Джордж да й намери човек от престъпния свят, който да е специалист по отвличанията.
Саймън гледаше своя иконом смаян и потресен.
— Отвличания? Сигурен ли сте?
— Напълно, сър. Както може да предположите, Джордж е бил ужасен и дойде направо при мен, а аз при вас. Изглежда господарката търси някой разбойник за временна работа. Може би иска да събере материал за своята епична поема, сър.
— Или може би е решила да поеме всичко в свои ръце — измърмори Саймън, след което седна зад бюрото си, взе молив и написа набързо следната бележка:
Мадам,
Интересувам се от работата, която предлагате. Хайде да се срещнем на Тъмната алея при Воксхол тази вечер в полунощ. Носете бяло ветрило. Ще ви намеря и ще обсъдим условията.
ваш. X
Р.S. Използвайте каретата на вашия съпруг и доведете и своята прислужница.
Саймън прегледа бележката, сгъна я внимателно и я подаде на Грийвз.
— Гледайте тази бележка да попадне у лейди Блейд навреме. И не се плашете, Грийвз. Положението е в наши ръце.
Грийвз изглеждаше облекчен и успокоен.
— Да, милорд.
Саймън изчака иконома да излезе от стаята и си наля чаша вино.
Така става, когато жените са разглезени, помисли си той.
Нещата отидоха твърде далеч. Беше време Емили да научи един много важен урок.
ГЛАВА 14
Фойерверките, които осветяваха небето над градините на Воксхол, бяха нещо смайващо не само за Лизи, но и за Емили. Тя никога не беше виждала такова представление и следеше с внимание всеки цветен проблясък. Преплитащите се светлини осветяваха небето, силно съскащи експлозии частично заглушаваха оркестъра и радостта на тълпата.
Това бе вълнуващ спектакъл и Емили щеше да е много доволна, ако пред нея не стояха други задачи.
— Господ ни обича, мадам. Никога не съм виждала нещо подобно в Литъл Дипингтън — каза Лизи, гледайки със страхопочитание как още един взрив от огън и светлина освети нощното небе.
— Да, знам, Лизи. Прекрасно е, но не трябва да се бавим. Трябва да намерим Тъмната алея.
— По този път до близкия край на големите поляни, мадам — каза уверено Лизи. — Наистина е много тъмна и тясна. Не е като тази, по която вървим сега. Заобиколена е с дървета и храсти. Младите дами знаят, че трябва да внимават и да не влизат в гората, за да не бъдат отвлечени.
— Откъде знаеш това, Лизи? — Емили изгледа подозрително своята прислужница.
— Лакеят Джордж ме доведе тук в нощта, когато отидохте на бал у Норфкот — заяви Лизи с радостен смях. — Купи ми сладолед.
— Разбирам.
Емили зави по-добре раменете си с шала и се опита да бъде по-строга, но това не й помогна да не изпита малко завист към своята прислужница. Мисълта да яде сладолед и да се разхожда по Тъмната алея със Саймън бе достатъчна, за да разбуди всички нейни естествени романтични импулси.
— Значи знаеш как да намерим алеята?
— Да. Оттук, мадам.
Лизи свърна в сянката, а Емили я последва, като се оглеждаше наоколо. Когато навлязоха навътре и се отдалечиха от централната алея, вече само няколко малки лампи осветяваха пътя им. Хихикания, женски въздишки и мъжки смехове се разнасяха иззад дърветата.
Най-после Емили и Лизи достигнаха до Тъмната алея. Тук-там се разхождаха двойки, забравили напълно за съществуването на останалия свят. Един млад мъж, точно пред Емили, се наведе и каза нещо на дамата, която бе с него. Тя се изкиска, огледа се на всички страни и последва своя придружител в близката горичка. Двойката просто изчезна.
— Точно както ви казах, мадам. Свалячи се мотаят навсякъде, търсейки някоя млада невинна жена — прошепна с развълнуван глас Лизи.
— Стой близо до мен, Лизи. Не искам да те откраднат. Къде бих могла да намеря толкова добра прислужница като теб.
— Истина е.
Наоколо не се виждаше никой. Емили се огледа и видя само тъмните дървета. Инстинктивно се приближи по-близо до Лизи.
— Не забравяйте да покажете ветрилото си, мадам — каза Лизи, когато двете останаха сами на тясната пътека. Гласът й звучеше изплашено. — Джордж каза да го показвате. Така професионалният престъпник щял да ви познае.
— О, да, ветрилото. — Емили бързо разгъна бялото ветрило, на което бе изрисуван един чудесен дракон, и прилежно го развя. — Предполагам, че Джордж е знаел какво прави, когато е наел този човек от престъпния свят.