в последно време тя се бе научила да отгатва твърде точно настроението му и това я радваше много. Тя тропна с пантофките си по килима и зачака да чуе стъпките му по стълбището. Общуването й с него в метафизичен план се подобряваше от ден на ден. Без съмнение това се проявяваше и в усъвършенстване на физическите им контакти.
Тя чу стъпките му в хола и се забърза към вратата, свързваща двете спални. Но точно когато се канеше да я отвори, чу гласа на Хигсъм и разбра, че вярното куче от персонала също чакаше своя господар.
Объркана, Емили стоя зад вратата, докато не чу, че го освобождават за тази вечер. После се хвърли към вратата и я отвори.
Саймън седеше в полумрака с чаша в ръка. Беше облечен в своя черен сатенен халат. До леглото гореше само една свещ. Черната му коса бе разрошена, а слабата светлина осветяваше леко лицето му. Когато тя се втурна в стаята, той погледна към нея и златните му очи блестяха странно.
— А, моята безразсъдна, импулсивна, палава малка съпруга. Предполагам, че изгаряш от любопитство?
— О, да, Саймън! Чаках те с вълнение през последните няколко часа. — Емили се отпусна на стола срещу него и го погледна внимателно. — Всичко наред ли е?
— Работата е уредена, ако това имаш предвид — каза хладно Саймън. — Няма да има дуел. — Той отпи една глътка от коняка и се загледа в чашата си. — Но аз не съм убеден, че всичко е наред.
Силно безпокойство обзе Емили. Тя почувства, че настроението му се променя с всеки изминал миг.
— Какво не е наред, милорд?
Той хвана чашата с две ръце и отпусна глава назад.
— Трудно е да се обясни, скъпа.
Тя внимателно се вгледа в него през стъкла та на очилата си.
— Саймън, не си ранен, нали?
— Нито една капка кръв не се проля.
— Благодаря на Бога. — Емили внезапно се засмя. — Не, на теб трябва да благодаря, че уреди всичко. Много съм ти признателна, Саймън, че оправи положението.
— Така ли? — той отпи още една глътка от коняка.
Емили прехапа устни.
— В доста странно настроение сте, милорд…
— Чудя се защо всичко трябваше да стане така — размишляваше на глас той. — Беше съвсем нормална вечер, нали? Нищо необикновено не се случи съвсем обичайни неща. Намирам жена си да се разхожда из Тъмната алея на Воксхол, тъй като има среща с професионален престъпник. Аз самият бях убеден да отида да спасявам проклетия Фарингдън от собствената му глупост. Бях принуден да изложа на риск една печеливша сделка, за да уплаша един от най-противните младежи в обществото. И като се прибирам у дома, виждам собствената си съпруга да виси на прозореца и да крещи като някоя мъжкарана.
Емили въздъхна и каза:
— Моите малки житейски приключения винаги звучат по-странно, когато ти ги разказваш.
— Забелязвам.
Емили се изчерви.
— Трябва да ти кажа, Саймън, че идеята ти да ме накараш да ида във Воксхол беше прекрасна. Много умно от твоя страна. Знаеш ли, никога досега не съм била подозрителна, когато чета твоя бележка. Сега разбирам, че е почти невероятно един представител на престъпния свят да може да чете и да пише.
— Сърдечно ти благодаря за похвалата. Но като погледна назад, стигам до извода, че трябва да съм бил напълно луд, за да измисля такъв план.
— Не, не, ти искаше да ми дадеш един урок, нали?
— Да, имах някаква идея за подобно нещо. — Саймън отпи още една глътка от коняка.
— И ти се представи по наистина брилянтен начин.
— Наистина? Не съм забелязал да си се променила. Седеше там и се пазареше като амбулантен търговец с мъж, когото смяташе за убиец. А когато той се опита да те сплаши, като в замяна на услугата поиска твоите прелести, ти го заплаши с гнева на своя съпруг.
Емили разбра, че Саймън наистина е страшно разгневен.
— Саймън, не мога да разбера защо си ми толкова сърдит. Нали ти уреди срещата във Воксхол.
— Както ти казах, трябва да съм бил луд. — Той разклати остатъка от коняка в чашата си и го изпи на един дъх.
— В действителност смятам, че това се дължи на една силно романтична черта в твоя характер, която ти позволи да създадеш такава прекрасна бъркотия — рече Емили. — Беше като случка от приказка с романтика и приключения, а знаеш, че аз харесвам подобни неща. Предполагам, че това стана, понеже сме твърде близки на едно по-високо равнище.
— За Бога, Емили, ще престанеш ли да говориш за метафизика и по-високи равнища? Заклевам се, че ако още не съм полудял, скоро ще полудея.
Саймън бе побеснял. Изправи се на крака и с яростно движение запрати празната чаша в камината. Чу се остра, раздираща нервите експлозия чийто гръм проехтя зловещо в стаята. Светещите въглени се превърнаха в студена пепел.