Намираше се в това състояние от сутринта откакто се събуди и спомените от измината нощ нахлуха в съзнанието му. В първия момент реши, че това се дължи на слабостта, която прояви като отиде да спасява близнаците. В следващия миг усети как се изпълва с желание, припомняйки си нежната страст на Емили.
Той все още чувстваше изящните й ръце по раменете си и топлината на бедрата й, когато го бе яхнала. Тя го бе очаровала и омагьосала до такава степен, че той си помисли, че ще полудее, опитвайки се да запази самообладанието си.
Но най-вече Саймън си спомняше нейните тревожни думи: „Понякога мразех баща си толкова, колкото и ти твоя.“
— Работата се състои в това, Саймън, че твоят секретар ми е изготвил един много дълъг списък от имена — обясни сериозно Емили. — Не познавам повечето от тези хора, а не искам да направя грешка. Леля ти ми напомни колко е важно да се поканят всички почтени хора на първия бал у нас.
— Можеш да бъдеш сигурна, че в списъка няма случайни имена — рече Саймън. — Моят секретар знае много добре кои хора да включи. Още повече, че не съществува никакъв риск да обидиш някого, като не го поканиш. Това просто ще подчертае твоята сила като стопанка.
— Дори не съм си помисляла подобно нещо — каза Емили и го погледна учудено. — Не желая да наранявам никого.
Така, както аз те нараних ли, помисли си тъжно Саймън.
— Ако това ще те направи по-спокойна, прати покани на всички.
Емили се зачуди още повече.
— Но ние нямаме практическа възможност да съберем толкова гости в къщата.
— Посетила си достатъчно балове и събирания, за да знаеш, че те са успешни само когато е заето цялото пространство. Каретите трябва да са наредени в една дълга колона на улицата. Гостите трябва да са толкова нагъсто в залата, че с малко повече късмет една или две дами да припаднат от липса на въздух. Всеки трябва да каже, че това е страшно събитие. Покани ги всичките, Емили.
— Не знам, Саймън — прехапа устни тя. — Звучи неприятно. Ще бъде много по-лесно и удобно да се беседва и да се създаде настроение, ако хората са по-малко.
— По дяволите тези интелектуални разговори и обсъждания, скъпа. Това не е мястото или времето за подобни неща. Цялата работа се състои в това (както и моята леля ти е обяснила) обществото да види твоя дебют като стопанка. И, най-вече, хората трябва да говорят за това събитие. А за да има какво да коментират, то трябва да бъде голямо и шумно. Покани всички, Емили.
— Ами Конънбъри, Пенингтън, Адли и Рентън? Не познавам никой от тях.
— Обърни внимание на Конънбъри и Пенингтън — каза тихо Саймън. — Трябва да сме сигурни, че те ще получат покани.
Емили обърна листа, погледна го отново и за мислено наведе глава.
— Щом казваш така, Саймън… — после отново се замисли и попита: — Какво ще стане, ако никой не се отзове?
Саймън въздъхна и се усмихна със задоволство.
— Повярвай ми, скъпа, всички ще дойдат — той се пресегна през бюрото и взе листа от ръцете й. Ще се погрижа моят секретар да организира мероприятието така, че всички да присъстват. А сега Емили, искам да поговорим.
Тя застина в напрегнато очакване.
— Да, милорд?
— По дяволите, трябва ли винаги да ме гледаш по този начин, фейо? Заклевам се, ще ме побъркаш с невероятната си комбинация от наивност и палавост. Почти ме караш да забравя, че вчера се канеше да наемеш престъпник.
— Съжалявам, милорд — каза Емили, без да покаже с нищо, че се разкайва за намеренията си. — Искате да ми кажете още нещо по този случай?
— Не. — Саймън стана и отиде до прозореца, като се обърна с гръб към нея. Погледът му шареше из влажните градини зад къщата, докато се опитваше да концентрира мисълта си. — Изправен съм пред трудна задача, Емили.
— Каква е тя, милорд?
— Искам да ти се извиня — каза тихо той.
Последва кратка пауза, преди Емили да се обади.
— За какво?
— Заради недостойното ми държание миналата нощ — промълви Саймън. — Не се отнесох добре с теб, фейо. Държах се по неприличен и неджентълменски начин.
— Имате предвид това, дето ми заповядахте да дойда в леглото? Глупости. Моля ви, не се притеснявайте, милорд. Беше чудесно — рече тихо Емили.
Саймън поклати сериозно глава.
— Ти си чудесна, Емили…
— Е, това нямаше да е така, ако не беше внимателен, а жесток и груб, Саймън. Беше напрегнат и имаше причина да бъдеш раздразнен от обстоятелството, че бе принуден да забравиш за отмъщението, планирано цели двадесет и три години. Ако бях истински уплашена, щях да избягам в собствената си спалня и да се заключа. Но ти въобще не ме изплаши.