— Очевидно не. — Той замълча за известно време. — Има нещо друго, за което трябва да ти се извиня.
— Вече започвате да ме плашите, Блейд — каза тя, като се засмя. — Какъв е големият ви грях?
— Подцених те, скъпа. Изглеждаше ми толкова наивна и оптимистично настроена; човек, който вижда само хубавите неща навсякъде и във всичко; дяволски убедена, че съм герой, когато аз самият зная, че не съм. Не успях да схвана отношенията във вашето семейство. Трябваше да знам, че човек като теб — толкова въвлечен в инвестиции и правене на пари — не може да бъде сляп за човешката природа. Наистина ли си мразела баща си в миналото?
— Да — отвърна Емили.
— Ти беше права, когато ми каза, че и аз съм презирал баща си, след като той ме изостави, като си пръсна черепа. — Саймън сви ръката си в юмрук и започна да отпуска пръстите си един по един. — Аз дори не бях разбрал колко много го мразя — до момента, в който ти ми каза това.
— За мене това е единствената реакция, милорд — рече нежно Емили. — Ние и двамата сме поели задълженията на възрастните твърде млади и затова се очаква да се държим като такива. Трябвало е да се грижим за другите, когато по принцип те е трябвало да се грижат за нас.
— Да, никога не се бях замислял за това. — Саймън се загледа в сивата мъгла. — Нощта, когато го намерих, валеше. Беше се прибрал два часа преди това от Лондон. Чух как мама го попита какво не е наред. Той нищо не й отговори. После влезе в библиотеката, като предупреди да не бъде безпокоен при никакви обстоятелства. Мама се качи горе и заплака. След това всички чухме изстрела.
— Мили Боже, Саймън!
— Пръв стигнах до библиотеката и отворих вратата. Той лежеше по очи на бюрото, а пищовът бе паднал от ръката му. Навсякъде имаше кръв. Видях, че е оставил бележка. Беше за мен. Не се сбогуваше, не обясняваше защо се самоубива, нито дори ми казваше как да изпълня последното му желание. Просто бе написал, че трябва да се грижа за майка си.
— Саймън, мили Саймън!
Той не чу как тя стана от мястото си, но Емили изведнъж се появи зад него, ръцете й се обвиха около кръста му. Тя го прегърна силно, сякаш искаше да заличи завинаги от паметта му пръснатия по стената зад бюрото мозък на баща му.
Дълго време Саймън не помръдна; просто позволи на Емили да го прегъне. Усещаше нейната нежност и топлина и осъзна, че това чувство е подобно на онова, което изпитваше, когато се любеше с нея… но по-различно. Това не беше страст, а една особена близост, която не бе изпитвал с никоя жена.
След малко Саймън се почувства по-спокоен. Напрежението, което го бе обзело тази сутрин, изчезна.
Тишината в библиотеката продължи до момента, в който Грийвз почука на вратата, за да съобщи, че е пристигнал секретарят на Саймън.
Емили влезе в парка в лек тръст, следвана от своя коняр. Тя яздеше една сива кобила с прекрасни, чувствителни уши, деликатни ноздри и забележителна снага. Конят бе подарък от Саймън, който я зарадва два дена след техния разговор в библиотеката. Емили и нейната прислужница решиха, че дрехите й за езда във военен стил много подхождат на коня.
— А, ето те и теб, Емили — каза лейди Мериуедър, която се приближи, яхнала лъскав кафяв кон. — Изглеждаш прекрасно в тези черни дрехи. — Тя изгледа с критично око червените и златни ивици по яката и маншета. — Признавам, че изпитах известни съмнения, когато направи поръчката, но съм доволна да видя, че много добре допълват светлата ти кожа и червената коса. Доста предизвикателно.
— Благодаря ти, Араминта — засмя се Емили.
— Мисля, че трябва да си свалиш очилата — напомни Араминта. — Те не отговарят на стила ти.
— Араминта, не мога да яздя кон, без да виждам какво правя и къде отивам.
— Трябва да намериш начин да се справиш с този проблем.
Араминта застана с коня редом до Емили и двете заедно тръгнаха по алеята, следвани на прилично разстояние от конярите си.
— На Саймън не му пречат очилата ми — подчерта Емили.
— Саймън има доста странно чувство за хумор. Той намира безбройните ти ексцентрични прояви за изключително забавни. Трябва да призная, че те не засягат обществения ти престиж. Обществото е твърде заето с теб тези дни. Бедният ти съпруг с голям труд успя да получи един танц с теб миналата нощ на бала у Крестууд.
Емили се изчерви.
— Той много добре знае, че може да получи толкова танца, колкото си пожелае.
— Да, предполагам, че е така — заяви Араминта с разбиращ поглед. — Сигурна съм, той знае, че си готова да прескочиш цяла планина, ако протегне ръка към теб от другия край на залата. Всички в обществото са убедени в това.