— Да, Саймън никога няма да може да забрави или прости. — Емили се замисли. — Чудя се защо не търси отмъщение от всички, а само от баща ми?
— О, той го направи, Емили — кимна утвърдително Араминта. — Той наистина го направи, но много по-изтънчено. Направи така, че всеки от тях да разчита на неговата милост. От шест месеца държи Конънбъри и Пенингтън в ръцете си. А ти, скъпа, направо му поднесе Норфкот.
Шокирана, Емили си припомни спасението на Силест, както и студенината между двамата мъже.
— По дяволите! Но сегашният маркиз е син на човека, който е съсипал Саймън и майка му, а не този, който е продал акциите на Блейд… — Гласът й трепна, когато си припомни заръката на Саймън.
— Точно така — промълви Араминта. — Саймън живя дълго време на Изток. В неговите очи греховете на бащите падат върху техните синове, дори върху цялото семейство.
— Не се учудвам, че Саймън реагира странно, когато му съобщих, че съм казала на лейди Норфкот да смята за уредени сметките между двете семейства.
— Да. Това е било истински шок за Блейд — усмихна се весело Араминта. — Както и да е, в името на честната дума той потвърди казаното от теб.
— Баща ми спомена веднъж, че Саймън държи в ръцете си Конънбъри и Пенингтън. По това време не разбирах за какво става въпрос. Мислех си просто, че Саймън е невероятно силен човек.
— Това наистина е така. Той е силен и успява в начинанията си, понеже винаги знае най-дълбоките и важни тайни на тези, с които се занимава. Информацията му дава сила и той не се колебае да я използва.
— Точно както знаеше, че аз съм слабото място на баща ми — въздъхна Емили. — Моят съпруг е невероятно умен човек, нали?
— Той винаги е много опасен. Изглежда ти си единственият човек в Лондон, който не се страхува от него. Вероятно това е една от причините всички да те намират за толкова прекрасна, скъпа. Сигурна ли си, че не можещ да яздиш този кон без помощта на очилата си, Емили?
— Ще се отклоня от алеята. Ще се забия в дърветата — увери я Емили. После нагласи здраво въпросните очила върху носа си. — Хайде, Араминта виждам пред нас Силест и не мога да чакам, за да й покажа новата си кобила.
— Един момент, Емили. Не бягай толкова бързо от темата. Какво смяташ да правиш? Предполагам, имаш нещо наум.
— Нищо особено, Араминта. Мисля, че ще успея да поканя лейди Конънбъри и мисис Пенингтън на чай колкото е възможно по-скоро. Ще се присъединиш ли към нас?
— Мили Боже — Араминта се загледа след Емили. — Разбира се. Събитието ще бъде вълнуващо.
Сбирката следващия следобед у лейди Търнбди не бе това, което очакваше Емили. Тя бе много развълнувана, защото знаеше, че ще се срещне с едни от най-изтънчените лондонски интелектуалци.
Емили прекара няколко часа в избор на най-подходяща рокля и прическа. Накрая избра строгата класика, като си мислеше, че хората, които се интересуват от романтична поезия и други интелектуални неща, няма да обърнат внимание на стила й.
Тя пристигна у лейди Търнбди в семпла, подчертаваща фигурата й рокля от златен муселин, украсена с черни дракони. Прическата й беше в стил „антик“.
Емили се отличаваше много от другите дами, които носеха модни рокли с малки деколтета и малки шапки на главите си.
Две или три дами се изкикотиха, когато лейди Търнбди отиде да поздрави Емили. Докато заемаше своето място, тя с болка разбра колко любопитна и забавна изглеждаше в очите на другите. Все едно, че я бяха наели да ги развлича, помисли си с раздразнение. Започна да се пита дали не е направила сериозна грешка, като прие поканата да се присъедини към тази група. В този момент Ашбрук шумно затвори изящно емайлираната си табакера и се отмести от перваза, където се бе подпрял. После отиде при Емили и целуна ръката й, като с това изрази уважението си. Емили му се усмихна с благодарност.
Тя се разочарова още повече, когато разговорите се насочиха повече към последните клюки, отколкото към последните литературни произведения на романтизма. Слушаше нетърпеливо новите интриги и се чудеше как по-скоро би могла да си тръгне. Беше очевидно, че няма да може да се присъедини към групичката интелектуалци. В действителност във въздуха витаеше доста скука и всяка произнесена дума бе съчетана с цинизъм. Никой не се интересуваше от литература. Ашбрук я стрелна с очи и смигна тайнствено.
— Между впрочем — каза провлачено мъжът представил се като Крофтън, — наскоро имах удоволствието да играя карти с баща ви, лейди Блейд!
Това привлече вниманието на Емили и тя го погледна учудена. Носеше очила и добре можеше да види жестокото и лекомислено лице на Крофтън. Според нея той някога е бил хубав мъж със смели черти, но сега изглеждаше изтощен и напълно покварен. Емили не го хареса още от момента, в който ги запознаха.