— Негодник — в гласа на Ашбрук звучеше повече покорство, отколкото предизвикателство. — По-добре се погрижете за себе си, Блейд. Създадохте си много неприятели. В един прекрасен ден някой от тях може да реши да премине през тълпата разбойници и телохранители, които вие наричате персонал.
— Не съвсем — усмихна се Саймън. — виждате ли, Ашбрук, аз нямам толкова врагове, колкото си мислите. А това е така, защото гарантирам за тях повече облаги, отколкото заплахи. Понякога мога да бъда много полезен. Трябва да запомните това.
Ашбрук кимна замислено.
— Сега разбирам как действате. Вие наистина сте толкова умен и мистериозен, колкото говорят за вас, Блейд. Облаги срещу съдействие. Нещо като обезщетение. Доста интересен метод.
Саймън повдигна рамене и си тръгна, без да отвърне нищо. Беше свършил работата си за тази вечер. Сега трябваше да намери Емили. Тя ще присъства на бала у Линтън, спомни си той и си тръгна, за да изтанцува един валс със своята съпруга.
Двадесет минути по-късно Саймън слезе от каретата и изкачи стълбите на голямата къща Един лакей в синя ливрея се завъртя около него, взе шапката и балтона му и го въведе в хола към бална та зала.
Звуците на провинциален танц се носеха над глъчката от смехове и шумни разговори. Саймън спря на прага и се заоглежда в препълнената зала за да открие Емили. Не му бе трудно да я намери просто трябваше да търси тълпа, събрала се около една червенокоса фея. Групата можеше да се състои от множество нови приятели и поклонници на Емили. Сред жените имаше и няколко застаряващи мъже, които говореха за скучни инвестиции; една групичка вдъхновени поети с разрошени коси и пламнали очи, които искаха да говорят за романтична поезия, и няколко млади контета, които умираха от желание да бъдат забелязани, че разговарят с графинята на Блейд.
Саймън тръгна сред тълпата, за да стигне до нея. Имаше дами, които бяха толкова запленени от романтичната литература, колкото и Емили, а имаше и такива — като лейди Норфкот и Силест които гледаха на Емили като на чудесна приятелка.
Групата включваше и жени, чиито хитри съпрузи ги бяха подканили да се запознаят с графинята на Блейд. Имаше и момичета, чиито майки смятаха, че покрай графинята техните дъщери ще влязат в контакт с подходящи мъже. И накрая, но не на последно място, една отбрана групичка считаше Емили за интелигентна и възхитително ексцентрична жена.
Саймън бе съвсем близо до нея, когато тя го забеляза. Разнесе се шепот и всички обожатели се отдръпнаха, за да направят място на нейния съпруг.
— Блейд! — Емили повдигна бързо очилата си, за да го погледне, след което ги пусна обратно. Усмихна се радостно за поздрав, а очите й светеха от удоволствие. — Надявах се, че ще намериш време да дойдеш.
— Дойдох да те помоля за един танц, скъпа — рече Саймън и целуна ръката й. — Имам ли някакъв шанс?
— Разбира се, не бъди глупав. — Тя хвърли един извинителен поглед към младия мъж с руса коса. — Няма да възразите, ако отложим нашия танц, Армстед, нали?
— Ни най-малко, лейди Блейд — отвърна Армстед, като погледна почтително Саймън.
Емили се обърна засмяна и весела към своя съпруг:
— Виждаш ли, Блейд? Аз съм напълно свободна да танцувам с теб.
— Благодаря ти, скъпа — каза Саймън, изпълнен със задоволство. А когато я поведе към дансинга и тя обгърна рамената му, като го гледаше с блеснали очи, той ясно разбра: всички в залата знаят, че Емили е негова. Обществото щеше да научи, че той защитава това, което е негово.
Два дена по-късно Саймън се прибра у дом следобед и разбра от своя иконом, че жена му се забавлява с три дами в гостната.
— Лейди Мериуедър, лейди Конънбъри и мисис Пенингтън — каза Грийвз без каквото и да е вълнение.
— По дяволите — измърмори Саймън и се запъти към гостната. — Какво ли й е хрумнало сега?
— Мадам нареди да се сервира от най-хубавия чай, марка „Леп Сенг“ — добави тихо Грийвз и отвори вратата пред своя господар. — На Смоук бе разпоредено да приготви още сладкиши и той се оплаква.
Саймън погледна намръщено иконома си и влезе в библиотеката. Сепна се, като видя как жена му разговаря със съпругите на неговите стари врагове.
— Здравей, Блейд. Ще се присъединиш ли към нас? Току-що поръчах още чай. Сигурна съм, че познаваш лейди Конънбъри и мисис Пенингтън.
— Виждали сме се.
Саймън поздрави двете жени с хладна учтивост, а те от своя страна се почувстваха неловко.
— Страхувам се, че трябва да си тръгваме — каза лейди Конънбъри, като стана от канапето.