Погледът му бавно се избистри. Сянката на лудостта изчезна.
— Ти ли си? — въздъхна той. Когато устата му се сведе над врата й, тя можа само безпомощно да отмести глава. Той помириса нежната й копринена кожа, вдъхна нейния аромат, като жребец преди да се покачи върху кобилата.
— Не разбирам защо слагаш този проклет парфюм?
Лоти поклати глава и се задъха. Като че ли не й достигаше въздухът в коридора. Вместо да се отдръпне, пръстите й се свиха около плата на ризата му и тя го притегли към себе си.
— Какъв парфюм? Аз изобщо не употребявам парфюм.
Той я отблъсна рязко и отстъпи назад. По някаква причина тя се почувства наранена.
Хейдън прокара пръсти по лицето си.
— Какво търсиш тук? — попита той грубо. — Защо не си в леглото, където ти е мястото?
Лоти намери, че не е най-добрият момент, за да му напомни, че мястото й всъщност е в неговото легло.
— Бях си легнала. Но как да заспя при този шум. Може да събуди и мъртвите.
Съжали за думите си, но те вече бяха изречени и бе твърде късно да ги върне обратно. Въпреки че изглеждаше невъзможно, но лицето на Хейдън стана още по-мрачно и затворено.
— Не знам за какво говориш.
— Боже, разбира се, че знаеш. Ти трябва също да си го чул. Ридания и стонове. — Тя посочи с пръст вратата зад себе си. — А там някой свиреше на пиано, като че сърцето му се къса.
— Нищо не съм чул — отговори той с равен глас, преди да огледа вратата.
— А ароматът на жасмин? Не усещаш ли, че миришеше на жасмин.
Той сви рамене.
— Навярно някоя от слугините е минала преди това с току-що откъснати цветя от градината. А аз съм помислил аромата им за парфюм.
Лоти се удържа, да не му напомни, че при този климат жасминът едва ли би цъфнал преди юни, ако изобщо може да цъфти тук. А и цветя посред нощ?
— А риданията, които си чула, навярно са били от вятъра, който свири през пролуката на комина. Имаш ли по-добро обяснение? — попита той и я изгледа изпитателно.
Лоти облиза пресъхналите си устни.
— Мисля, че беше дух — отговори тя.
Хейдън дълго я гледа, после изръмжа недоверчиво:
— Не се прави на глупава гъска. Духове няма, освен в писанията на скандалните вестници, които по този начин се опитват да продадат нещастните си парцали. Какво си помисли? Че умрялата ми жена е излязла от гроба, за да те предупреди?
— Не знам. Ти ми кажи. Тя ревнива ли беше?
Лоти се възхити на почти езическата красота на веждите му и на небръснатите му бузи и не можеше да повярва, че една жена не би била ревнива по отношение на този мъж.
— Когато искаше да стане нейното — отговори тихо той, — Жюстин използваше всички средства.
Засрамена от неговата откровеност, Лоти притисна с ръка все по-силно биещото си сърце.
— Не духът ме изплаши почти до смърт, а ти.
— Навярно това е нов метод за убийство, в който още никой не се е сетил да ме обвини. Съмнявам се, че семейството ти би повярвало, но клюкарските издания ще се вдъхновят от тази новост. — Той се бе облегнал на стената и погледът му под тъмните мигли беше пълен с ирония. — Кажи ми, Карлота, ако бях те изплашил до смърт, би ли се върнала, за да ме преследваш като дух?
Тя помисли малко, преди да кимне с глава.
— Съвсем определено. Но не бих бродила, ридаейки, и не бих свирила на пиано „Лунната соната“. Бих удряла по някой железен казан и с цяло гърло бих изпяла всички строфи на „Жена ми е палавница“.
Отговорът й предизвика усмивка, която промени лицето му. Бръчиците около очите му станаха по-дълбоки, а на бузата му се появи трапчинка. Под погледа му тя осъзна, че съвсем не изглежда съблазнително. Той непрекъснато успяваше да я види в най-неблагоприятни моменти. Въпреки че мечтаеше да изглежда като опитна прелъстителка, тя стоеше пред него боса, с провиснала памучна нощница, а къдриците й падаха безразборно върху раменете. Но той не я гледаше така, както се гледа малко момиче. Гледаше я както мъж гледа жена.
— Засрами се — натякна му тя. — Днес за втори път ме стряскаш.
Усмивката му изчезна и Лоти моментално съжали за изреченото. Хейдън взе една изящна ваза от мраморната масичка и започна да я върти в ръцете си.
— Ако можех да съобщя предварително за нашия брак, бих го сторил. Но не биваше Алегра да научава за новата ми жена от някой слуга. Щеше да избяга още преди да сме пристигнали — каза той, като че ли това се случваше всеки ден.
— Защо не ми разказа за нея? Навярно си се страхувал, че и аз ще избягам?
— А би ли го направила?
— Не знам — отговори честно тя. — Но със сигурност щях да се държа по друг начин, ако знаех, че освен съпруга ставам и майка.
— Когато се запознахме, не търсех нито едно от двете.