— Той известен ли е? — осведоми се Алегра и я погледна невинно.
— Направо в устата на всички! — промърмори Хейдън и отпи глътка кафе.
Усмивката на Лоти замръзна.
— Казано просто, той е познат в известни кръгове и поради това много ми се искаше да се запозная с него.
— И такъв ли беше, какъвто си го представяхте?
— Много по-добър — отговори Лоти и сладко се усмихна на Хейдън, като дори показа зъбите си.
— И къде се срещнахте?
— Точно преди моя дебют — отвърна Лоти на момичето и много трудно й се отдаде да излъже. — Точно преди първия валс.
С облекчение се отпусна назад, когато Алегра се обърна любопитно към баща си.
— Как така реши, че трябва да се ожениш за нея?
Дори и през дългата маса погледът, който Хейдън отправи към Лоти, беше толкова интимен, че приличаше на целувка.
— Както виждаш, чарът на мащехата ти е толкова заразителен, че не се оставих дълго да ме уговарят.
„И това е вярно“, искаше да добави Лоти. Най-малкото когато не се уплаши от пистолета, насочен към сърцето му. Тя отклони поглед от неговия, не само потресена от общите им лъжи, но преди всичко от това, колко бяха вълнуващи. Занапред трябваше да внимава повече. Всеки мъж, който можеше да излъже по този начин едно дете, при това собственото си, е още по-опасен.
За нейно облекчение слугинята се появи отново, за да раздигне масата.
Алегра внимателно обърса устата на куклата и се надигна.
— Ще ме извиниш ли, татко?
— Моля, моля — отговори Хейдън равнодушно. Когато момичето излезе, взело куклата на ръце като бебе, слугинята я гледаше с отворена уста, толкова задълбочена в гледката, че не забелязваше как горещото какао прелива от чашата в полата на Лоти.
— Мега! — остро извика Хейдън. Момичето се изплаши.
— О, милейди, простете глупостта ми!
Тя взе една салфетка и втри още по-дълбоко какаото в скъпия плат на полата.
— Няма нищо — увери я Лоти, докато заедно с нея се оправяше със салфетката.
Когато момичето най-сетне излезе, Хейдън се облегна на стола със суха усмивка на устните.
— Трябва да я извиниш, Лоти. Тя не е свикнала да чува дъщеря ми да моли за позволение. Особено мен.
— Когато започнем занятията, ще направя каквото мога, за да подобря маниерите й.
— Не се интересувам от добрите й маниери. — Хейдън издрънча с чашата за кафе върху масата и уплаши Лоти с избухливостта си. — Не съм те довел тук да пълниш главата на Алегра с ненужни и глупави неща. Искам да й преподаваш езици, математика и история. Искам наученото да й послужи, когато ще върви сама по пътя на живота.
— Във висшето общество намират, че единствено необходимите знания, за да си намериш състоятелен съпруг, са грацията, с която изпълняваш дворцови реверанси, и попълненото тефтерче за танците — обясни Лоти.
— Всичко това е ненужно за Алегра. Тя никога няма да заеме полагащото й се място в обществото или да създаде изгодна връзка. За това се погрижихме майка й и аз.
— Все още има много време до дебюта й. Може пък след време…
Състрадателният му поглед я накара да млъкне.
— Мога да я държа тук още трийсет години. Но когато пожелае да бъде въведена в обществото, ще бъде известна винаги и само като дъщерята на един хладнокръвен убиец.
Лоти преглътна, неуверена дали не намеква за дуела, отнел живота на най-добрия му приятел.
— Искам да възпиташ духа й. — Една забележима сянка се плъзна по чертите му. — Искам да я направиш силна. Нечуплива.
Лоти мислеше колко разумно се държеше детето, когато обкръжаваше с грижи раздърпаната кукла.
— Задачата няма да е тежка.
— Трябва само да знам, че когато мен вече няма да ме има, Алегра ще е в състояние да се справя сама. Докато съм жив, нищо няма да й липсва. — Той изгледа Лоти, а зелените му очи сияеха топло и приличаха на огряна от слънцето горска поляна. — Ако ми помогнеш да я опазим, ще се отнасям по този начин и с теб.
Май обеща нещо, което не може да изпълниш, помисли си Лоти, след като се сбогува и напусна трапезарията с лек поклон. Страхуваше си, че иска нещо, което никога няма да получи.
Основното претърсване на къщата не помогна на Лоти да намери младата си питомка, затова тя слезе в кухнята с надеждата, че някой от слугите може да знае къде е Алегра. Спусна се по стълбите и заобиколи един ъгъл, когато изненада мис Кавендиш и Марта, които дискутираха оживено. Шепнеха и никой не можеше да ги чуе, но Лоти умееше да чете говор по устните.
— Не знам дали да вземем на работата момичето — точно обясняваше мис Кавендиш. Бледата кожа на икономката се бе опънала по високите скули, от което бузите й изглеждаха още по-хлътнали. Ако беше учителка в Литълтън, веднага Лоти и Хариет щяха да й прикачат прозвището „Чирза“. — Не знаем нищо за нея, освен че се появи на входната врата и помоли за работа.