— Мисля, че не можем да си позволим да я върнем — отговори Марта. — Последния месец загубихме три слугини, а миналата нощ още две. Избягаха призори, без дори да си вземат багажа. Ако върви така, през лятото само ние двете с вас ще трябва да се грижим за къщата.
— Но момичето няма никакви препоръки, никакъв опит и на всичко отгоре е сляпо като къртица. Когато Джил й отвори сутринта вратата, тя помисли връзката му за дръжката. А видяхте ли я как мете? Господи! Когато й подадох бърсалката за прах, тя ми я върна и каза че перата и прахта я карат да киха.
— Скоро ще научи достатъчно, ако иска нещо да влиза в стомаха й. Ако ли не, ще я вразумя с няколко шамара.
Мис Кавендиш се изправи и изсумтя.
— Смятам, че ще направим грешка.
Марта изсъска, като с това искаше насила да вразуми мис Кавендиш.
— Грешка е, ако не го направим. Какво ни остава? Положението може да стане още по-лошо, след като той доведе друга жена в къщата. И мъжете се страхуват да напускат стаите си през нощта. Никой не иска да рискува, когато онзи ужасен…
Навярно Лоти помръдна несъзнателно, защото двете жени я забелязаха. Изгледаха я гузно, сякаш ги беше сварила да се наливат с бренди от шишето.
Първа се опомни мис Кавендиш. Тънките й устни се разтегнаха в загрижена усмивка и тя се приближи към Лоти с дрънчащата връзка ключове.
— О, милейди, какво правите тук? Ако нещо ви е необходимо, достатъчно е само да позвъните.
— Тя е права. — Марта последва икономката. — Не забравяйте, че сте маркиза и че аз съм на ваше разположение по всяко време.
Преди Лоти да си поеме дъх, двете жени я изведоха от кухнята с меки предупреждения и приятелски съвети, така че не й остана време да мисли за късогледата прислужничка, пред която се очертаваше мрачно бъдеще, изпълнено с кихане и шамари.
Тъй като Марта и мис Кавендиш ней помогнаха да намери Алегра, Лоти реши да изучи околностите на замъка. Когато излезе през входната врата, леденият вятър за малко да издуха кашмирения й шал. Трудно бе да се повярва, че някъде в Англия вече вее топъл пролетен бриз, който нежно гали пъпките на дърветата. Тук имаше само мочурища и вятър, море и небе, които непрестанно спореха за господство над това бедно царство.
Първата й мисъл бе да се обърне и да се прибере в къщата, но все пак тръгна с решителни крачки по пътя, мислейки за разговора, който бе подслушала. Въпреки твърденията на Хейдън очевидно тя не беше единствената, чула стоновете през изминалата нощ, и навярно това не се случваше за пръв път. Ако отново се случи, Лоти си обеща, че няма да броди по коридорите като уплашена слугиня. Трябва да намери смелост и да отиде там, откъдето звучеше призрачната музика, дори ако това й коства нов скандал с мъжа й.
Най-сетне намери Алегра качена високо сред кривите клони на едно ябълково дърво в края на безнадеждно запусната овощна градина. Куклата на Лоти лежеше захвърлена до дървото, с лице към пръстта. С мрачно поклащане на главата Лоти я вдигна, обърса я от калта, опря я на стъблото и я сложи да седне.
— Здравей — извика тя развълнувана. — Не искаш ли да слезеш и да поговорим.
Нищо не беше останало от доброто настроение на детето.
— Не, благодаря — извика то отгоре, вперило поглед към широкия хоризонт. — Харесва ми тук, където съм.
Лоти се замисли само за момент.
— Добре — каза тя. — Щом като ти не искаш да дойдеш при мен, аз ще се кача при теб.
И тъй като си бе научила урока от нощта на своя дебют, отвърза шала и събра полите между краката, така че се получи нещо като панталон.
Стигна до Алегра задъхана и със скъсани чорапи, само за да открие, че момичето я гледа подигравателно.
— Мислех, че на дамите е забранено да се катерят по дърветата.
— На дамите е позволено да правят каквото си искат — обясни Лоти, наведе се и прошепна доверително: — Когато никой не ги гледа.
Тя се настани удобно върху един здрав клон. От едната страна се виждаше извитият бряг, а от другата — развълнувано море от треви върху дюните. Въпреки че вятърът се мъчеше да й изтръгне полата и й открадваше дъха, Лоти установи че горе гледката е прекрасна.
Алегра продължаваше да я наблюдава мрачно.
— Какво правите тук? Не трябваше ли да сте заедно с баща ми?
— Точно баща ти ме изпрати да те търся. Мисли, че ще мога да ти помагам в учението.
— Аз не уча.
Засегната от троснатия тон на детето, Лоти отговори остро.
— Вече е време да започнеш. Донесла съм няколко прекрасни книги — „История на света“ от Рали, „Ботаника“ от Линей, „История на Рим“ от Савини.