Лоти започна да разбира колко глупости е извършила от идването си в Оукуайлд. Искаше да изгони всички призраци от дома, но нямаше представа, че не домът, а сърцето на Хейдън се нуждае от покой. Въпреки смелостта и решителността си тя не знаеше как да се пребори с този невидим враг.
Наблюдаваше как прибоят се разбива с пяна върху скалите и си мислеше що за чувство ще е това, да бъдеш обичан с такава разяждаща страст. Но си спомни, че страстта и нарастващата ревност често вървят ръка за ръка. Желанието да притежаваш често се съчетава с порива да разрушиш онова, което не можеш да имаш.
— Жюстин — прошепна тя горчиво и погледна нагоре към сивото облачно небе, — защо не си отнесла всичките си тайни в гроба.
Тя затвори очи и се попита дали не си въобразява, че чувства във въздуха слаб аромат на жасмин. Когато отново ги отвори, до нея стоеше Алегра с вехтата й кукла на ръце. Както обикновено, тя не поздрави, а направо изстреля думите:
— Баща ми каза, че ми позволява да ходя в музикалния салон и да свиря на пианото, колкото и когато си поискам.
Лицето на детето беше точно толкова намръщено, както обикновено, но Лоти за пръв път я виждаше толкова щастлива.
— Това е чудесно — каза тя и избърса една сълза, без да я види Алегра. — Толкова се радвам за теб.
— Защо тогава плачеш? — попита детето и се приближи.
— Въобще не плача — отговори Лоти. — Вятърът навя пясък в очите ми. — Но за съжаление не можа да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.
— Не, не е вярно — отговори Алегра укорително. — Ти плачеш.
Тъй като не беше в състояние повече да отрича очевидното, Лоти закри лицето си с ръце. Тогава усети смаяна, как една малка ръка легна върху рамото й.
— Защо плачеш? — попита Алегра още веднъж и гласът й прозвуча още по-любопитно. — Някой лошо ли се държа с теб? Някой друг освен мен?
Лоти се усмихна през сълзи. Вдигна глава и се усмихна на детето с мокрите си очи.
— Никой не се е държал лошо с мен. Само малко съм тъжна днес.
— Ето, вземи — и Алегра й протегна старата кукла. — Когато съм тъжна, понякога я притискам много здраво и се чувствам по-добре.
Изненадана от неочакваната щедрост на доведената си дъщеря, Лоти взе куклата и внимателно я притисна. За нейно учудване наистина се почувства по-добре, но не толкова, колкото в момента, когато детето сложи малката си ръка на рамото й.
— Ние двете точно се канехме да закусваме — каза Алегра. — Защо не дойдеш с нас. Или не си гладна?
Лоти замислено погледна скръстените й ръце. Хейдън нямаше нужда от нея, но дъщеря му имаше. Обърса последните сълзи и последва Алегра.
— Не ставай глупава — рече тя и размаха ръце, когато тръгнаха към къщи — Никога не ми се е случвало да не съм гладна.
Хейдън Сент Клер беше преследван от дух.
Този дух беше много по-страшен от онези, за които пишеха готическите романи. Той не стенеше като феята на смъртта и не хвърляше тайнствена светлина през прозореца на изоставена къща. Не дрънкаше с вериги в полунощ и не бродеше по коридорите на лунна светлина с глава в ръката. Вече не свиреше омайващи мелодии в музикалния салон и не го събуждаше от дълбок сън със задушливия аромат на жасмин, който всъщност би трябвало да се е изпарил през годините.
Въпреки това духът го преследваше и насън, и наяве, всяка минута от деня. Смело завладяваше всяка стая на дома му, докато не остана място, където да се скрие. Първият признак се появи в музикалния салон няколко дни след нощната среща с Лоти. Точно минаваше покрай вратата, когато чу странен звук. Спря се като закован, наведе глава и се заслуша. Звукът не беше напълно непознат, преди това го бе чувал много пъти, но това беше толкова отдавна, че звучеше като мелодия от някой сън.
Дъщеря му се смееше.
Неспособен да се откъсне от песента на сирената, той се върна обратно и надникна внимателно през вратата на салона.
Лоти, Хариет, Алегра и проскубаната кукла седяха около масата, инкрустирана с тиково дърво, и пиеха следобедния чай. Те носеха на главите си изкусни шапки, украсени с множество шарени панделки, пера, цветя и воалетки. Хейдън се вгледа и видя дори един препариран папагал, кацнал върху рамото на куклата.
Дори Мирабела беше с шапка — едно бебешко боне от дантела с цвят слонова кост, завързано под брадата й с панделка. Алегра стискаше здраво шашнатото животно в скута си, за да не избяга и всеки път се кискаше, когато накипреното създание се мъчеше да смъкне панделката на шапката си.
Очевидно Хейдън беше единственият, който не бе поканен да пие чай в тази компания. Три от котетата, които Лоти му подари, седяха на масата и лочеха сметана от една чинийка, а тяхната жълта сестричка бе заета да гони опашката си около крака на масата.