Хариет остави чашата с чай, а ръцете й така се разтрепериха, че чашата задрънча върху чинията.
— О, да, милорд — отговори тя с пълна уста. — Не мога да изкажа благодарността си, задето писахте на родителите ми и ги помолихте да остана, за да правя компания на Лоти. Господи, ако бяхте ме върнали в Кент, щях да ум… — Хариет прекъсна думата и забрави дори да дъвче, гледайки го с все по-нарастващо отчаяние.
— Да умрете? — помогна й приятелски Хейдън, като се надяваше тя да преглътне.
Внезапно Алегра се обади.
— Майката на Лоти е умряла, когато тя е била на три години. Изгоряла е в пожар. Лоти не може да си спомни как е изглеждала. Тъжно, нали?
Хейдън тайно изгледа жена си. Тя беше точно толкова учудена.
— Права си, ужасно е тъжно — съгласи се той с дъщеря си. Алегра се отказа да гледа ту единия, ту другия и започна да люлее в ръце Мирабела, нагиздена като пеленаче.
— Лоти каза, че трябва да съм благодарна, че си спомням мама.
Хейдън почувства как гърлото му се стегна.
— И така трябва да бъде — успя да изрече той и по този начин за пръв път след смъртта на Жюстин заговори за нея с дъщеря си. — Тя много те обичаше.
Отмести стола и се изправи безпомощно. Жълтото коте скочи на пода.
— Моля за извинение, но имам да върша и други неща. Сигурен съм, че след чая Лоти и Алегра ще продължат занятията.
Хейдън не остана по-дълго, за да забележи коя от двете изглежда по-виновна — дъщеря му или съпругата му. Единствената му мисъл беше да избяга. Но когато тръгна по дългия коридор към кабинета си, веселият взрив на смеха им го преследваше много по-настойчиво от всеки друг призрак.
Скоро Хейдън разбра, че не може да намери място, където да избяга от тяхната веселост. През следващите дни смехът им звучеше още по-силно от класната стая, придружен от тайнствена шумотевица. Този смях проникваше и през прозорците на кабинета му, когато Лоти и Алегра играеха с котенцата. Избухваше след вечеря в гостната, където Лоти четеше на глас някой от горещо обичаните си готически романи, а драматичният й патос събуждаше повече кикот, отколкото страх. Когато един ден Хейдън спипа Меги и Джем да стоят зад вратата и захласнато да попиват всяка дума, не можа да не ги смъмри, въпреки че използваха собственото му скривалище.
Но още по-лоша от смеха беше музиката. Тъй като вратите на музикалния салон сега бяха широко отворени, Хейдън никога не знаеше кога тя ще прозвучи оттам и ще прогони тишината, която бе пазил в продължение на четири години. Това вече не се издържаше. Когато Алегра започнеше да свири, Хейдън си намираше работа в селото, въпреки че тя можеше спокойно да се свърши от управителя. Или се качваше на коня и препускаше през тресавището, с риск да си счупи врата.
Въпреки че му доставяше радост да вижда как детето разцъфва под грижите на младата му жена, нарастващата привързаност между двете караше Хейдън да се чувства все по-изолиран. А когато през една студена дъждовна вечер искаше да се скрие в библиотеката, пред очите му се разкри невиждана гледка. Дъщеря му… четеше!
Хейдън застина на прага, като не искаше да пропусне рядката възможност да я погледа. Ако Алегра усетеше присъствието му, щеше веднага да избяга.
Лицето й вече не беше бледо. От ежедневните разходки с Лоти и Хариет бузите й бяха станали розови, а след редовното пиене на чай с пасти всеки следобед дори беше малко напълняла. Блестящите й коси бяха прихванати на челото със синя панделка. Хейдън наблюдаваше как вечер пред огъня с весело бърборене, Лоти четка косата й и обработва немирните къдрици, докато те не започнат да пускат искри и да блестят.
Още по-учудваща беше промяната в лицето на дъщеря му. Отдавна очите й не светеха подозрително, а устните й не бяха упорито стиснати и нацупени.
Хейдън изучаваше нежния й профил и съжалително поклати глава, осъзнавайки, че скоро Алегра ще стане девойка. Винаги бе мислил, че тя няма да се омъжи, защото никому не би се понравила. Макар че отначало Хейдън мислеше да си тръгне, преди момичето да го е забелязало, нещо го накара да се изкашля.
Алегра се стресна и го изгледа, а бузите й виновно почервеняха.
— Татко! Изобщо не те чух да влизаш. Аз тук… нещо четях за урока утре.
Когато Хейдън се доближи, тя се опита да скрие книгата зад гърба си. Преди да успее, той я взе от ръцете й.
— По какво учиш? История? Латински? География? — вдигна книгата срещу огъня и видя, че това е един от евтините романи, които се продаваха по улиците на Лондон. Те бяха предназначени за бедните слугини, да си разнообразяват сивото ежедневие. — „Призракът от кулата“ — той бързо прелисти книгата. — Отвличане, убийство, призраци и други ужасии. Звучи много ободряващо. И какво е всъщност? — попита той, когато откри още една книга, пъхната между седалката и облегалката. Взе я, отвори я и погледна оцветената на ръка гравюра на фехтувач, маскиран като смъртта, който подава на противника си отрязана глава. — Хм, „Пещерата на ужаса“ — мястото изглежда много привлекателно, нали?