Внезапно той се появи пред нея в края на един дълъг проход между две редици рафтове, отрупани с книги. Усмивка на задоволство се прокрадна в ъгълчетата на устата му. Дали я бе търсил?
Тя бързо сведе поглед към текста пред себе си. С периферното си зрение видя как краката му се приближават и той се изправи пред нея от другата страна на тясната маса. Когато остави папката си, натъпкана с листове, тя го погледна, после отмести поглед към една празна маса на метър-два встрани.
— Свободно ли е това място? — попита Грант с преувеличена любезност, леко пречупвайки кръста си в поклон.
— Не. Нито пък онова. — Шели посочи другата маса с кимване.
Той само я погледна неодобрително през рамо.
— Тук осветлението е по-добро. — Опита се да издърпа стола, но усети някаква съпротива. Наведе се да види какво му пречи и се засмя.
— Този стол е зает. — Там бяха вдигнати краката й, обути в тънки чорапи.
Тя ги свали на пода и той седна. Защо се преструваше, че появата му я бе раздразнила. В действителност сърцето й пърхаше от радост, че Грант я бе потърсил. Ако дълбочината на чувствата, която тя виждаше отразена в очите му, беше някакъв знак, значи той бе също толкова радостен да е с нея. Дълго време те седяха мълчаливи, взрени един в друг. После, борейки се с желанието да се протегне и да го докосне, тя сведе глава над книгите си и се престори, че е дълбоко заинтересувана от тях.
— Тук — каза той и потупа бедрата си под масата.
— Какво? — попита тя почти без дъх и отново го погледна. Трябваше да се държи така, сякаш е погълната от текста и той я бе прекъснал. Защо да не си събере нещата и не си тръгне?
— Качи си краката в скута ми.
Сърцето й се разтуптя неудържимо.
— Не — прошепна и хвърли поглед през рамото си.
— Няма никой наоколо — каза той и тя попадна под омайващото въздействие на плътния му глас. — Моля те. Не са ли измръзнали?
Не би си признала.
— Не трябваше да напускаш колегите си — каза, надявайки се да промени посоката на разговора.
— Сбирката ни свърши.
— Сигурна съм, че имаш някаква друга работа.
— Имам — отвърна той, разгръщайки папката си с добродушна усмивка. — Имам да наваксвам с някои неща за четене. Хайде, качи си краката.
— Грант… Мистър Чапмън… не мога да седя тук с крака в скута ти. Ами ако някой ни види?
Усмивката му леко помръкна, докато преценяваше думите й.
— Толкова ли голямо значение има за теб какво си мислят хората?
Не беше случаен въпрос и тя го разбра. Поколеба се и отмести поглед от пронизителните му очи.
— Да. Може би не трябва, но е така. Ти не се ли интересуваш какво си мислят хората? — Отново го погледна.
Той обмисли въпроса й.
— Не — отвърна меко, но убедено. — Може би трябва да обръщам по-голямо внимание на мнението на другите. Така навярно е по-безопасно, по-благоразумно. Но може да пропилея много ценно време, опитвайки се да отгатна какво си мисли някой за мен, а и в такъв случай пак мога да сгреша. В крайна сметка, по-добре да вършиш това, което чувстваш, че е правилно за теб, отколкото да правиш това, което другите смятат, че е правилно за теб. В рамките на приличието и закона, разбира се.
Той се усмихна, но тя не бе готова да отмине философските му разсъждения без повече обсъждане. Толкова много искаше да го разбере.
— Така ли успя да се изправиш на крака след скандала във Вашингтон? Ако нещо такова ми се бе случило на мен, щях да пожелая да се скрия от света и никога вече да не се покажа. Без значение дали съм била невинна или виновна, ако всички са ме смятали за виновна, никога не бих се осмелила да се изправя лице в лице с хората. А ти се шегуваш, смееш се — добави тя. — Мисля, че не бих била в състояние да се смея много дълго време, след като ми се е случило нещо подобно.
Той нежно се усмихна.
— Аз съм боец, Шели. Винаги съм бил. Не съм направил нищо лошо и проклет да съм, ако позволя на погрешното обществено мнение да ми попречи да живея щастливо и пълноценно, доколкото мога. — Грант се протегна през масата и хвана ръката й. Дори не й хрумна да я издърпа. — Честно казано — добави той с огорчение, — имаше моменти, когато ако не бях се разсмивал, щях да се разплача.
По-късно тя не можеше да си спомни кога е вдигнала краката си и му е позволила да ги настани между неговите. Но в един момент усети натиска на твърдите мускули на бедрата и палците му, които разтриваха петите й.
— Прав бях. Замръзнали са — прошепна той.
Защо шепнеше? Минутите се точеха, а те не бяха промълвили и дума, втренчени един в друг над зацапаната с мастило маса, затрупана с книги, на които не обръщаха внимание. Никой не наруши усамотението им. Сумрачните зали на библиотеката бяха притихнали. Високите рафтове с прашни томове образуваха преграда около тях. Той шепнеше, защото, освен че бяха на обществено място, това бе момент на интимност, който им принадлежеше напълно.