— Хладно е тук — промърмори Шели, без да вниква в това, което казва. Нямаше значение… Тя му говореше. Той бе толкова наблизо, че можеше да преброи тънките бръчици в ъгълчетата на очите му, да чуе и най-слабия му шепот. Години наред бе копняла да го види. Сега жадно се наслаждаваше на този празник за очите си.
— Може да си облечеш пуловера.
Тя поклати глава.
— Добре ми е така. — Всъщност бе започнало да й става непоносимо горещо. Главата й натежа и в същото време бе лека като балон. Бе като в унес, но осъзнаваше всяко мимолетно усещане на тялото си.
Не бе изпитвала това противоречие на чувствата от дните, когато седеше в класната стая в Пошмън Вали и проверяваше тестовете, докато той работеше наблизо. В един миг й се искаше да танцува, да даде воля на вълнението, което я опияняваше. В следващия — да се отдаде на блажена апатия, да легне и да усети тежината на тялото му върху себе си. Така се чувстваше и сега.
Известно време те четоха — или се преструваха, че четат. Шели можеше да твърди второто със сигурност само за себе си, но си мислеше, че и на Грант му е също толкова трудно да се концентрира върху текста. Той продължаваше да масажира стъпалата й, вече не постоянно, движенията му бяха разсеяни, някак по-чувствени. Когато трябваше да обърне страница, хващаше и двата й крака с една ръка, докато се освободеше другата.
Тя очарована го наблюдаваше как мести поглед по редовете. Представяше си как очите му изучават тялото й и това я накара да се изчерви. Той повдигна глава и я погледна въпросително, усмихвайки се леко, забелязал руменината, заляла страните й.
— Тъкмо ми хрумна, че не знам нищо за теб — избърбори тя. — За дома ти, семейството ти. Не си от Пошмън Вали.
— Израснах в Тълса. Аз съм вторият от трима сина. Баща ми почина, докато бях в колежа. Имах нормално, щастливо детство. Предполагам, че като средното дете в семейството съм развил инстинкт на борец и умението да се забърквам в неприятности. Може би още се опитвам да привлека вниманието.
Тя се усмихна.
— Аз бях най-голямата и трябваше да давам добър пример. Къде са братята ти сега? А майка ти?
— Загубих малкия си брат във войната във Виетнам. Мама никога не е била добре със сърцето и умря няколко месеца след него.
— Съжалявам — изрече Шели и бе напълно искрена.
Тя никога не бе губила някой толкова близък. Въпреки че от години се бе отделила от родителите си, знаеше, че ги има, готови да й помогнат, ако се нуждае от тях. Единственият път, когато ги бе огорчила, бе, когато се разведе. Това много ги бе разстроило, те така и не можаха да разберат защо трябваше да се случи. Тя не им бе обяснила, че не е имала избор. Даръл бе завел делото за развода, преди да намери за необходимо да я уведоми.
— По-големият ми брат живее в Тълса с жена си и децата. Мисля, че се срамува от мен — прибави Грант натъжен. — Престанахме да се виждаме още преди да дойда тук от Вашингтон. Той бе достатъчно дружелюбен и мил, но определено се чувстваше някакво напрежение.
— Може би просто изпитва страхопочитание към теб.
— Може би — въздъхна Грант. — Сега, като сме останали само двамата, бих искал да сме по-близки, отколкото сме. — Очите му напрегнато изучаваха лицето й. — Предполагам, че от синовете му ще зависи да продължат семейното име.
Тя преглътна и от време на време поглеждаше към страницата на списанието, която се предполагаше, че чете. Трябваше отдавна да е погълнала всичко — ред след ред.
— Странно, че не си се оженил.
— Така ли?
Шели повдигна глава.
— Не е ли? — Защо гласът й трепереше?
Той поклати глава.
— Всъщност не. През първите няколко години във Вашингтон бях прекалено зает с кариерата си, за да се обвързвам сериозно.
„Обвързан, просто не сериозно обвързан“ — помисли си тя.
— После, не знам — каза той и сви рамене. — Просто не съм срещнал жена, която да ми хареса, поне не дотолкова, че да се оженя за нея.
Тишината, която настана, бе физически осезаема. Можеше да се усети напрежението помежду им. Палците му масажираха извивките на ходилата й с дълги, плавни движения. С всяко бавно движение, гърлото й се стягаше все повече, а гърдите й ставаха все по-напрегнати.
— Шели — повика я той настоятелно и тя не можеше да не се подчини на неизречената му заповед и да не го погледне. — Преди нощта, когато те целунах, никога не бях се замислял какво правите с твоя приятел, спортиста, в неговата мощна кола. Но дълго, след като се бях преместил във Вашингтон, въображението ми почти ме докарваше до лудост. Представях си как те обсипва с целувки, как гали гърдите ти…