— Видя ли изражението на лицето й? Тя ме гледаше сякаш… Няма значение. Лека нощ. — Опита да го отмине.
Той не й позволи.
— Какво те е грижа за мнението й. Толкова ли е важно то за теб?
Тя предпазливо разтърка челото си. Беше започнало да пулсира от напрежение.
— Не, не точно нейното мнение. Мнението на всички. Ти си ми преподавател…
Грант я издърпа рязко, а ръцете му сграбчиха рамената й.
— Първо съм мъж, по дяволите. А ти си първо жена, преди всичко останало. Освен това не мисля, че това е истинският проблем, нали? Какви други пречки си издигнала в съзнанието си?
Проницателността му я изплаши и тя се стегна от страх и яд.
— Пусни ме. — Начинът, по който изрече тази заповед, не търпеше възражения и ръцете му бавно се отдръпнаха и се отпуснаха отстрани на тялото му.
— Съжалявам — каза той и се огледа наоколо.
Тя видя този несъзнателен жест, който разкриваше толкова много.
— Виждаш ли, Грант. И ти си предпазлив. Предпазлив заради това, което хората ще си помислят и кажат за теб, ако ни видят заедно.
— Добре — съгласи се той недоволно. — Признавам, че трябва да сме малко предпазливи. Бих бил глупак, ако не се притеснявам, че репутацията ми може да бъде отново обругана. Но това няма да се случи, Шели. Ако се държим открито и естествено, кой ще ни обвини, че вършим нещо нередно?
Тя само поклати глава в несъгласие с думите му.
— Не става така. Хората винаги търсят най-лошото в другите. Такава е човешката природа.
— Ти избягваш истинския проблем, нали? — продължаваше да твърди той с обезпокоителна проницателност. — Какво всъщност те притеснява?
— Нищо — настоя Шели сподавено. — Трябва да тръгвам. — Тя го заобиколи, отиде право при колата си, отключи вратата и седна. Запази стегнатата си стойка, докато го отмина, и после се отпусна на седалката.
Беше прав. Говореше за проблеми в живота й, за които никога не би предположил. А тя не знаеше как ще се справи с тях.
Четвърта глава
— Защо не дойде на лекцията днес? Болна ли си?
Бяха минали два дни, откакто бе срещнала Грант в библиотеката. Последното нещо, което очакваше, бе да го намери пред вратата си.
— Не, не съм болна.
— Защо не беше в час?
— Лично ли посещавате всичките си студенти, които отсъстват от лекцията ви, мистър Чапмън? Това не отнема ли прекалено много от скъпоценното ви време?
Той изглеждаше ужасно раздразнен. Подпря ръце на бедрата си и премести тежестта си от единия крак на другия. Очите му под гъстите вежди дълго и бавно я изучаваха с възмутено изражение.
— Ти си страхливка.
— Прав си.
Бързото й съгласие го изненада. Бе очаквал сърдит изблик от отрицания. Този път раздразнението му се изля в една дълга въздишка.
— Може ли да вляза?
— Не.
— Да. — Мъжът я избута навътре в стаята и затвори вратата зад себе си. Тя се опита да протестира, но той я накара да млъкне. — Не смятам, че би искала да изречеш всичко това на верандата пред къщата си.
Шели го погледна замислено, а после му обърна гръб и отиде до прозореца.
— Казвай каквото имаш за казване. Все едно няма да промени нищо. Отписах се от твоя курс.
— Защо?
— Имам прекалено много за учене този семестър — каза тя все още с гръб към него.
— Опитай пак.
Шели се извърна с лице към него.
— Добре — извика тя. Вече не бе влюбената ученичка, която изпитва страхопочитание пред него, беше жена, която се изправя пред свой противник, но на равна основа. — Не мога да остана в курса ти след това, което се случи онази нощ. Не трябваше изобщо да ти позволявам да ме целуваш.
— Ти не ми позволи да те целуна. Ти също участваше.
— Аз… аз само… исках да задоволя любопитството си. Това е всичко. — Тя лъжеше, печелеше време и той го разбираше много добре.
— Какво е сторил с теб готиният ти мъж, докторът, че те е накарал да се страхуваш от секса?
— Не се страхувам.
— Страхуваш се от нещо.
— Грешиш.
— Тогава защо си застанала там толкова напрегната и притеснена? Знаеш, че никога не бих те наранил. Какво ти е направил Даръл Робинс, че си станала толкова предпазлива с мъжете?
— Нищо!
— Кажи ми!
— Научи ме какви безсърдечни, самодоволни егоисти са! — извика тя, а гърдите й се изпъчиха от бурните чувства, които я обзеха.
Главата му ту се вдигаше, ту се свеждаше, сякаш бе закачена на кука под брадичката. Последваха няколко мига напрегната тишина.
Сега като беше пуснала бомбата си, Шели си пое дълбоко дъх и продължи.
— Баща му не ни помогна, както Даръл се надяваше. За да се издържаме, аз напуснах колежа и започнах работа. Работех в един офис с още сто човека като мен. Започнах като обикновена чиновничка в деловодството и постепенно се издигнах до машинописка. Прекарах пет години по осем часа на ден, превила гръб над машината… Когато се върнех вкъщи, пазарувах, чистех, перях, готвех. После печатах курсовите работи на Даръл. През всичките две предварителни години, три години в медицинския колеж и една година стаж никога не се оплаках. Вършех си задълженията на съпруга. Какво от това, че ставах ужасно скучна, защото единственото, за което можех да говоря, бяха клюките в офиса.