Ректорът живееше в едно имение, собственост на университета. Разположена върху един хълм, къщата бе внушителна постройка в колониален стил с шест бели колони отпред. Грант паркира датсъна в подножието на хълма и те тръгнаха нагоре пеша.
С измамно небрежен глас той попита:
— Ако не е заради онова във Вашингтон, тогава защо ме спря, Шели?
Стъпките й се забавиха по покритата с чакъл алея. Грант прихвана лакътя й и я поведе напред.
— Трябва ми повече време — отвърна тя с нисък глас. — Искам да разбера дали това, което изпитвам сега, е истинско или просто реакция от това, което изпитвах преди десет години.
Това бе лъжа. Тя знаеше, че го обича, винаги го бе обичала. Но още не искаше той да разбере.
— Не съм сигурна, че искам да се обвързвам с някого точно сега. Беше ми много трудно да се оправя с объркания си живот. Сега тъкмо изглежда, че може и да успея да направя нещо, страхувам се да рискувам.
Спря и се обърна с лице към него.
— Не съм се променила много от училище досега. Поне що се отнася до възгледите ми за морала. За мен сексът не е случайно забавление. Не мога една нощ да спя с някого и на другия ден да си продължа по пътя, сякаш нищо не се е случило.
В очите му пламна някакъв вътрешен огън, който се отрази и в нейните.
— Радвам се, че мислиш по този начин. Защото, когато спя с теб, съмнявам се, че ще мога да те пусна да си отидеш.
Удивена от това, което бе изрекъл, и от искрения начин, по който го бе казал, тя остана като хипнотизирана от очите му. Накрая, преборвайки се с този транс, добави:
— Освен това сме все още преподавател и студентка.
Той отметна глава и се засмя.
— Винаги можеш да разчиташ на този довод, нали?
Тя отвърна на усмивката му, докато Грант я водеше по стъпалата към входа.
— Измисли си по-добро извинение, Шели. Това пък кого ли го засяга, по дяволите!
Ректорът Мартин го засягаше.
Коктейлът — или по-скоро партито с вино — бе скучно и потискащо, както бе предвидил Грант. Всички бяха церемониално приветствани веднага щом икономът ги въвеждаше вътре. Външността на ректора Мартин перфектно подхождаше на академичната му кариера. Бе строг, с посивяла коса, високо чело и доста висок на ръст. Той достатъчно учтиво прие запознанството с Шели, но тя усети, че проницателните му сини очи я преценяваха.
Жена му, дама със здраво телосложение и сива коса с малко по-синкав оттенък от този на съпруга си, заговори Грант и Шели с неискрена усмивка, която сякаш бе изсечена на лицето й. Изглеждаше по-заинтересувана от това да намести отрупаната с диаманти брошка, забодена на пищната си гръд, отколкото от самите тях.
— Можеш ли да си представиш как мисис Мартин извива тяло в страстни движения? — попита Грант с половин уста, докато се отдалечаваха.
Шели почти изтърва чашата си. Бе я поела от един сребърен поднос, който нает специално за вечерта сервитьор разнасяше из стаята. Тя избухна в беззвучен смях.
— Млъкни — процеди през зъби Шели, докато се опитваше да запази благоприлично поведение. — Ще се залея с вино заради теб и после ще трябва да нося блузата си на химическо чистене, а смятах да я облека още веднъж.
Те се смесиха с тълпата и Шели забеляза как жените в стаята, преподавателки от факултета или съпруги, се навъртаха около Грант като досадни мухи. Отврати се от небрежните им въпроси, съвсем преднамерено целящи да го предизвикат да заговори за Миси Ланкастър и самоубийството й. Той умело ги отклоняваше към други теми.
Мъжете обсъждаха днешния мач, футболния сезон по принцип и шансовете на отбора да играе за купата. Грант представяше Шели, без да обяснява коя е, но един от предишните й преподаватели все пак си я спомни. Шели бе сигурна, че мълвата за тяхната връзка вече се разпространяваше из къщата.
Половин час по-късно Шели и Грант се озоваха в кабинета на ректора Мартин. Те обсъждаха предимствата на дамата пред шаха, когато самият ректор влезе.
— А, ето ви мистър Чапмън. Надявах се да разменя няколко думи с вас. — Гласът му звучеше съвсем дружелюбно, но начинът, по който бе затворил двойните врати към съседната стая, изпълни Шели с мрачни предчувствия.
— Тъкмо се възхищавахме на кабинета Ви — каза Грант любезно. — Красив е като цялата къща.
— Да, да — отвърна ректорът и се прокашля без причина. — Както знаете, тя е собственост на университета, но когато бях назначен и се нанесохме, Марджъри я обзаведе наново.
Като се придвижи към стената, той сплете ръце зад гърба си и се залюля на пети.
— Мистър Чапмън…
— Извинете ме — обади се Шели и се отправи към вратата.
— Не мисис Робинс, тъй като това засяга и вас, ще ви помоля да останете.