Това бе мъжът, когото винаги бе желала, и ето го сега пред нея, предлагащ й безграничната си страст. Защо не й се искаше да я приеме? Защото това не бе приказка. Това бе истинският живот. Никой мъж, когото една жена е обичала и желала години наред, не се връщаше в живота й като на поднос. Нищо не се случваше така безпогрешно. Някъде, по някое време трябваше да се плати цената.
Щеше да бъде толкова лесно да се поддаде на думите му, нашепващи за любов, и на собственото си изгарящо желание. Тя го искаше, мислеше си, че може да умре, ако не го има, но не можеше да заплаши кариерите и на двамата заради удоволствието от една нощ. Това бе всичко, което можеше да се получи помежду им.
Той бе склонен да рискува с една такава връзка. В крайна сметка той винаги можеше просто да си тръгне. Когато приключеше с нея, когато отново успееше да разбие сърцето й, той би могъл просто да се оттегли. Той щеше да бъде свободен, а тя отново щеше да се опитва да сглоби живота си от разпилените парчета.
Тя не вярваше, че Грант може да е толкова коравосърдечен. Но пък не бе вярвала, че и Даръл може да е. Когато се стигнеше дотам, жените ставаха зависими от благоволението на мъжете, които обичаха.
Колкото и да обичаше Грант, тя нямаше да стане отново уязвима.
Отначало той не разбра, че тя се бори да се откъсне от него. Внезапното стягане на крайниците й го предупреди така, както нищо друго. Ръцете й го отблъснаха. Той я погледна неразбиращо, примигна и поклати глава, за да си проясни погледа.
— Шели?…
— Довиждане, Грант.
Тя рязко отвори вратата и изскочи навън.
— Шели! — чу го да вика.
Тя побягна по пътеката, влезе в къщата и затръшна вратата зад себе си, като че ли я гонеше дяволът.
Като автомат, който знае точно как да действа, но е напълно лишен от чувства, влезе в спалнята и се съблече. Погледна двете мокри петна отпред на блузата си с тъга. В крайна сметка трябваше да я занесе на химическо, осъзна тя и после избухна в плач.
Прекара неделята затворена в къщата си. Тъй като валя през целия ден, си имаше добро извинение да не излиза. Майка й се обади и я попита дали има някакви новини в живота й и дали предметите, които изучава този семестър, са й интересни. Шели предпочете да не споменава преподавателя си по политология.
Очевидно Грант се опитваше да се съобразява с решението й. Тя бе очаквала, че ще се обади по телефона, но той не го направи.
В понеделник вечер дълго спори сама със себе си дали да отиде на лекцията му на следващия ден, или да се отпише от този курс, както бе обявила преди седмица. Причините да се отпише бяха съвсем очевидни. Все пак тя се улови, че си намира причини да остане.
Първо, не искаше да доставя на ректора Мартин удоволствието, че е успял да я изплаши. Не че той изобщо би научил, но не възприемаше идеята да се предаде толкова лесно.
Второ, не искаше Грант да си мисли, че е страхливка. Той я бе нарекъл така веднъж и никак не бе прав. Тя се хвалеше, че е подредила живота си, че е независима, че няма нужда от никого. Ако се огънеше пред първия признак за задаващи се неприятности и се оттеглеше без достойнство, той щеше да я смята за пълна глупачка, незряла и незаслужаваща неговото внимание. Това би я наранило. Не би го понесла.
Във вторник, със зачервени от плач очи и с твърда решимост, изписана по нежното й лице, тя влезе в учебната зала. Грант стоеше наведен над катедрата и преглеждаше бележките си. Само един спазъм на мускула на челюстта му го издаде, че е усетил появата й. Не се осмели да я погледне.
Така преминаха следващите две седмици. Той никога не я поглеждаше така, че наистина да я вижда. В няколко случая тя се изкушаваше да се включи в разгорещените дискусии, които Грант насърчаваше в часовете си, но после се въздържаше. Можеше да продължи с мълчаливото наблюдение толкова дълго, колкото и той.
Един следобед, когато нарочно бе дошла по-рано, за да го принуди да я заговори, го свари в компанията на мис Цимерман.
Младото момиче бе приседнало на ръба на бюрото му по най-изкусителния и определено недискретен начин. Той се смееше, люлеейки се на стола си, а краката му бяха качени върху единия ъгъл на бюрото, близо до бедрата на момичето. Шели изскърца със зъби и се опита да се пребори с изкушението да ритне краката на стола му и да удари една звънка плесница по прекалено намазаната с руж буза на мис Цимерман.
Напълно вбесена от поведението му и отвратена от самата себе си, че не е безразлична, тя не си записа нито думичка през цялата лекция. Гледката през прозореца ангажира цялото й внимание, докато седеше напушена на чина. След лекцията насъбра книгите си и профуча край него към вратата.