Той се ухили дяволито.
— Обажда ми се в дните, когато не си е забравила нещо в стаята, за което трябва да се върне, или когато не ме среща случайно в Студентския център. Тактична е горе-долу като локомотив.
Шели тъкмо се канеше да каже, че не смята за редно някоя от неговите студентки да му се обажда, когато се запита какво право има тя да коментира. Ако трябваше да се съди, тя и Пру Цимерман бяха на равна основа.
— Тя е привлекателна по един малко неприличен начин.
— Това е заобиколен начин да кажеш, че има големи гърди ли?
Тя зяпна от изненада и той се разсмя на изражението й. Понамусена, Шели затвори уста и процеди през зъби:
— Виждам, че си забелязал.
Той се разсмя още по-силно.
— И булдозер бих забелязал, ако постоянно се блъскам в него.
— Горкичкият — промърмори тя. — Какво да правиш, като всички момичета в университета са поразени от чара ти.
Усмивката му внезапно се смени с ядосана гримаса.
— А ти си самата невинност. Виждам как те гледа момчето, което седи до теб — постоянно ти се блещи през пътеката. — Изражението му малко се смекчи. — Предполагам, че трябва да съм ти благодарен, че го държиш буден по време на лекциите. — Той се приближи, докато остана на сантиметри от нея. Шели трябваше да отметне глава назад, за да вижда лицето му. — Мога да се поставя на негово място. И мен ме държат буден фантазии, свързани с теб.
Устата й пресъхна, тя отмести поглед и бързо се изправи.
— Време е да тръгвам — каза дрезгаво, заобиколи го и в бързината удари крака си в масата.
Изненадващо той не се опита да я спре, но я проследи като ловец жертвата си, докато тя обикаляше стаята и си събираше вещите: чантата, палтото, една папка, която бе донесла със себе си.
— Шели?
— Да? — завъртя се към него, преди още името й напълно да се бе отделило от устните му.
Очите му обходиха лицето й, задържайки се дълго на устните.
— Нищо — отвърна с въздишка. — Може ли да работим в петък вечер, защото имам събрание на катедрата във вторник?
— Да.
— До петък.
— Това дъжд ли е?
Грант се надигна от креслото си, отиде до прозореца и отвори един от капаците.
— Да. Вали много силно.
— Беше студено, като идвах тази вечер.
Почти бе закъсняла. Този следобед нейният клуб организираше чаено парти за жените от факултета. Тя бе останала след това да помогне с разчистването и тъй като вече закъсняваше, бе дошла пеша до апартамента му. Той бе по-близо, отколкото паркингът, където бе оставила колата си по-рано през деня.
Бе пристигнала задъхана, все още облечена със сивата си жоржетена блуза и вталения си тъмно сиво-син костюм.
— На сватба ли си ходила? — бе запитал Грант, когато й отвори вратата. Той бе с дънки, които явно бяха домашната му униформа, и златист пуловер.
Бяха работили мълчаливо часове. Сега, когато купчината изпитни работи бе почти прегледана, Шели бе вдигнала глава при шума на дъждовните капки, които трополяха по покрива, два етажа по-горе.
— Да запаля ли огън? От един час седиш с подвити крака, а знам как измръзват.
Думите му бяха болезнено напомняне за вечерта в библиотеката, когато собствените му ръце топлеха краката й. Погледите им се задържаха за момент, преди тя да погледне към камината замечтано.
— Не се притеснявай. Имам само още няколко изпитни работи и после ще трябва да тръгвам.
— Не е никакво притеснение — отвърна той, като се наведе над решетката на камината и разрови купчината в огнището.
Докато той разпали дървата, Шели прочете още два теста, правейки отметки в полетата. Тя се концентрираше върху неразгадаемия почерк на едно есе, когато лампите внезапно изгаснаха и стаята потъна в тъмнина, с изключение на светлината от огнището.
Шели повдигна глава и видя, че Грант тъкмо отлепяше ръката си от ключа за осветлението на стената. В загадъчния здрач той изглеждаше по-едър, по-силен и по-мъжествен отвсякога. Отблясъците от огъня пробягваха по лицето му и хвърляха дълбоки сенки. Резкият контраст правеше изражението на лицето му неразгадаемо, но хищническата походка, с която се приближи към нея, разкри намеренията му.
Тя разгъна крака и ги спусна на пода, сякаш се готвеше да избяга.
— Имам още една изпитна работа за проверка — промълви разтреперана.
— Тя може да почака. Аз не мога. Чакал съм десет години.
Той се изправи пред дълбокия фотьойл, от който Шели не бе помръднала цяла вечер. Отраженията от пламъците танцуваха в дълбините на очите му, когато тя повдигна глава и го погледна. Мъжът протегна ръка и отмести един кичур от косата й, който бе паднал над веждата. Обхвана с пръсти брадичката й, прокара показалеца си по бузата й, която бе необичайно топла и поруменяла.