— Научил съм, че независимо колко предпазлив си, хората няма да пропуснат шанса да те посочат с пръст. Хората обичат да заклеймяват другите, защото това им дава усещане за морално превъзходство. До никъде не стигаш, ако се опитваш да угодиш на всички. Безполезно е, невъзможно е. Трябва да се съобразяваш само със себе си.
— Не, Грант. Много отдавна са ме научили, че трябва да живеем според правилата, независимо дали ни харесва или не. Ние с теб нарушаваме правилата. Аз съм живяла по един начин двадесет и седем години. Не мога сега да започна да се променям. — С цялото усилие на волята си тя го погледна и добави: — Ако не ме закараш до университета да си прибера колата, ще отида пеша.
Той ядосано изруга.
— Добре. Качи се горе и се облечи.
Тръгнаха след минути. Грант излезе заедно с нея навън, заключи зад себе си, без да обръща внимание на дъжда, помогна й да се качи в колата и даде назад по алеята.
— Колата ми е паркирана зад Хейууд Хол — обясни тя, когато той подкара в посока, противоположна на университета.
— Гладен съм. Бях планирал да те изведа на вечеря днес.
— Защо? Като възнаграждение за услугите ми?
Мъжът рязко извърна глава и тя уплашено се сви под гневните искри, които изскачаха от очите му.
— Приемай го, както искаш — изръмжа той.
Шели предпочиташе да й бе ударил плесница. Тогава поне щеше да я боли само бузата. Сълзите замъглиха погледа й точно като дъжда, който трополеше по предното стъкло. Тя извърна глава, за да не види той ефекта от словесния дуел, и гордо стегна рамене.
Той караше към покрайнините на града, към един ресторант, където предлагаха вкусни пържоли. Очертанията на сградата, построена в селски стил, се появиха в далечината, през размазания воал на дъжда.
— Надявам се, че обичаш пържоли?
— Върви по дяволите — отвърна Шели, рязко отвори вратата и се втурна през дъжда към вратата на ресторанта. Ако той си мислеше, че трябва да следва етикета и да я заведе на ресторант, тя искаше само това да стане по-бързо, така че да може да се прибере вкъщи и да ближе раните си.
Шели още повече се затвори в себе си, щом видя буреносното изражение на лицето му, когато той дойде при нея на закритата веранда и отвори вратата. Ръката му се движеше рязко като пружина.
— Влизай — каза й напрегнато.
Тя му отвърна с един яростен поглед, преди да премине покрай него.
Една сервитьорка ги настани на маса близо до камината.
— Да ви предложа нещо от бара? — попита тя.
— Не. Да — отвърнаха те едновременно.
— За мен нищо — заяви Шели с подчертано достойнство.
— Наливна бира, моля — каза Грант.
Сервитьорката остави менютата и Шели се задълбочи в своето, докато жената се върна с бирата на Грант, за да им вземе поръчката.
— Шели? — попита той учтиво.
— Само салата. Със сос винегрет.
— И една пържола за нея. Средно препечено филе. И печен картоф с всички гарнитури. За мен ребърца, средно препечени и печени картофи. Сос „Хиляда острова“. — Той затвори менюто, подаде го на озадачената сервитьорка, а очите му предизвикваха Шели да му се противопостави.
Тя само повдигна рамене, извърна глава и се взря в огъня. Решително остана мълчалива през цялото време, като учтиво отговаряше на въпросите му, но не подхвана никакъв разговор. Ако това не бе нищо повече от отплата, проклета да е, ако му позволи да се забавлява.
Когато се върнаха в колата, той включи на скорост и потегли по излъсканото от дъжда шосе. Нарастващият му гняв само подхранваше нейния. Нежният любовник от предишната нощ бе изчезнал, на негово място беше един сърдит, огорчен мъж, когото тя не познаваше.
На няколко пресечки от университета той зави по нейната улица.
— Колата ми…
— Знам. При Хейууд Хол е. Не искам да караш в това време.
— Мога да се погрижа за себе си — извика тя.
— Сигурен съм, че можеш — отвърна й той на висок глас. — Използвай ме!
Пред къщата й Грант настъпи спирачките и хвана ръката й, преди тя да отвори вратата.
— Недей — само промълви той, но и тази едничка дума бе достатъчна. Само с малко безразличие и доста повече страх Шели му се подчини и го изчака да заобиколи колата и да й отвори.
— Благодаря ти за всичко — каза тя престорено мило, вкара ключа в ключалката на вратата и го превъртя.
— Не бързай толкова! — Той задържа с крак вратата отворена и бързо влезе след нея. — Няма да те пусна сама в празна къща, след като не си била тук предната нощ. Не ме интересува колко добре можеш да се грижиш за себе си. — Грант затвори вратата и светна.
Внимателно провери цялата къща, докато тя продължаваше да стои изправена и изпитваше нарастващо раздразнение. Когато той се върна в стаята, очевидно никак не бързаше да си тръгне — бе съблякъл якето си и го държеше с един пръст, преметнато през рамо. Тя кратко изрече: