— Това ти е за всичките пъти, когато си я правил нещастна и аз не съм бил наоколо да се погрижа. — Юмрукът на Грант изхвърча и се заби в корема на Даръл с глух звук, който очевидно бе последван от пронизваща болка.
Напереният доктор се преви на две, притиснал стомаха си. Безжалостно, Грант го сграбчи за яката, издърпа го да се изправи и го завлече до вратата. Избута го на верандата и го пусна с толкова уважение към достойнството му, колкото би проявил към някой умрял плъх.
С достатъчно изразителни и красноречиви епитети, професорът затвори вратата и я заключи. Но когато се обърна към Шели, изражението му веднага се смекчи. Той протегна ръце и тръгна към нея. След миг тя се бе сгушила в прегръдката му и се притискаше към обичните косъмчета на гърдите му.
Показалецът му избута брадичката й нагоре и Грант я погледна с любов.
— Не беше със свещи и вино, не бях на колене, но това все пак си беше предложение. Омъжи се за мен, Шели — прошепна той забързано и притисна главата й към извивката на рамото си.
Ръцете й се обвиха около него. Тя го притисна към себе си и го прегърна силно. Стискайки силно очи, за да прогони самодоволния образ на Даръл, да изтрие обидните му думи от паметта си, Шели отвърна несигурно:
— Не знам, Грант, просто не знам.
Той чу нейната нерешителност и разбра нежеланието й да се почувства отново като в капан. Отпусна леко прегръдката си и каза нежно:
— Хайде да се разходим в гората. Тази стая още вони на Робинс. С малко късмет, като излезем, мислите ти ще се прояснят и ще разбереш, че искаш да се омъжиш за мен.
— Много си мълчалива — отбеляза Грант.
По прищявка на есенния вятър едно златистокафяво листо бе паднало на бузата й. Той го махна и погали косата й.
— Мисля си.
Бяха поели по един селски път извън града и бяха пътували замислени и мълчаливи, докато накрая Грант паркира колата си встрани до дърветата.
— Хайде да походим — бе предложил той.
Измъкна едно старо одеяло иззад седалката, помогна й да прескочи плитката канавка и я поведе към гората, блеснала в златисто в студеното есенно време.
Падналите листа бяха като дебел килим, който шумолеше под краката им. Дори след като мълчаливо се бяха съгласили да разпънат одеялото под един голям дъб, той уважи желанието й да подреди мислите си. Тя лежеше положила глава в скута му, взирайки се през дебелите клони на дървото, без всъщност да разсъждава за случилото се сутринта, а се наслаждаваше на приятната тишина, на силата на бедрата под главата й, на шепота на дъха му близо до лицето й.
— Нещо хубаво ли си мислиш? — попита той и се наведе над нея.
— Почти.
— Искаш ли да ми кажеш?
— Мислех си, че с теб се чувствам по-добре, отколкото когато и да било през живота ми. — Тя изви глава нагоре, за да го вижда по-добре. — Разбираш ли какво имам предвид?
— Да.
— Искам да бъда с теб постоянно.
— Не виждам какъв е проблемът? — попита той, като долови болката в гласа й. Зарови пръсти в косата й. — Помолих те да се омъжиш за мен, Шели.
— Знам, знам — каза тя и седна. Опря чело на коленете си. — Но не знам дали трябва да се оженим.
— Ясно. Можеш ли да ми кажеш защо? Можем ли да го обсъдим. Има ли нещо общо със скандала във Вашингтон?
— Не, не. — Тя тъжно поклати глава, но не го погледна. — Казах ти, че що се отнася до мен, все едно това не се е случвало.
Той постави ръка на гърба й, плъзна я нагоре до основата на врата й, после надолу, чак до кръста. Нагоре и надолу, много нежно.
— Тревожиш се, че пак ще станеш втора класа човек ли?
Колебанието, предшестващо отговора й, му подсказа повече, отколкото биха изрекли думите. Той издърпа ръката си.
— Казах ти, че ще бъдем равноправни партньори. Мислиш ли, че искам да си кротка и покорна, Шели? Аз искам съпруга и любовница, не постоянна домашна прислужница. Ти ще имаш същото положение в семейството, каквото и аз. Създала си си своя ниша в този свят и тя ще стане още по-голяма. Гордея се с това. Аз искам да обогатя живота ти, не да отнема независимостта ти.
Грант нежно постави ръка под брадичката й и повдигна главата й към себе си. Очите й бяха препълнени със сълзи, когато срещнаха неговите.
— Как можеш да проявяваш такова разбиране? — запита тя дрезгаво.
— Толкова по-стар и мъдър съм от теб — отвърна той закачливо. Когато ъгълчетата на устата й се извиха в усмивка, добави сериозно: — Всъщност, аз не съм от тези мъже, които искат жена им да стои на заден план, за да не застрашава егото им. Не виждам как твоят успех, в каквото и да е начинание, може да направи нещо друго, освен да подобри и моя живот.
— А какво ще кажеш, ако реша да работя, докато се издигна до президент на банка.