— Аз ще се погрижа за телефона и кафето — каза Грант, — а ти отвори вратата. Вероятно е Бил, така че му се представи. — Той бързо прегърна Шели и се втурна към кухнята.
Шели отвори широко вратата и учтивата й усмивка бе заменена от въпросителна.
— Да? — попита тя униформения мъж, който стоеше на верандата.
— Тук ли е Грант Чапмън?
— Да. А Вие сте?
— Заместник-шериф Картър, мадам. Мога ли да видя мистър Чапмън.
— Беше Бил — обясни Грант, като се върна в хола. — Закъсняват и… Какво става?
— Мистър Чапмън? — попита заместник-шерифът.
— Да.
Той постави призовката в ръката на Грант.
— Какво е това? — попита Грант.
— Призовка. Трябва да се явите в гражданския съд в петък сутринта. Срещу Вас е заведено дело.
— Съд… дело? — заекна Грант. — Какво дело?
Очите на заместник-шерифа огледаха стаята. Видя хубавата млада жена, мъжа, който очевидно изглеждаше като младоженец в тъмния си костюм. На масичката за кафе имаше красиво опакован сватбен подарък и кутия от цветарски магазин, под целофанения капак, на която се виждаше орхидея.
Той не можа да погледне Грант в очите, когато каза с притеснение и съжаление:
— Дело за бащинство.
Десета глава
— Дело за бащинство! — Грант издаде някакъв звук, подобен на смях. — Това шега ли е? Да не би момчетата от спортния клуб да са ви изпратили? — Той се обърна към Шели и се усмихна широко. — Тези момчета са…
— Съжалявам, мистър Чапмън — прекъсна го заместник-шерифът. — Това не е шега.
За момент Грант се взря в него, после разпечата призовката. Очите му бързо я прегледаха, но веднага се увериха, че е истинска.
— Цимерман — изрече през зъби. — Тази изобретателна малка кучка.
Не говореше високо, но думите му отекнаха в стихналата стая.
— Срокът е много малък, но не успяхме да Ви открием, за да Ви връчим призовката. Няколко пъти идвах до дома Ви. Съветвам Ви да се свържете с адвокат.
— Сам ще се защитавам. Десет часа, петък? — Заместник-шерифът кимна. — Извинете, че не Ви благодаря.
— Съжалявам — повтори представителят на закона. Докосна ръба на шапката си, кимна на Шели. Извъртя се и бързо се отдалечи по алеята към полицейската кола, паркирана до тротоара.
Грант затвори вратата и изпусна дълга, уморена въздишка.
— Страхотен сватбен подарък — промълви с горчивина той и се обърна. — Шели, за бога, аз…
Като видя вцепененото изражение на лицето й, се почувства като ударен от парен чук. Очите й бяха широко отворени и безизразни. Сияещият й вид, за който й бе направил комплимент само преди половин час, бе заменен от смъртна бледност. Перленото коралово червило изглеждаше като маска на клоун върху тебеширено бялото й лице. Стоеше като истукана, но трепереше, сякаш не можеше да се побере в кожата си и всеки момент щеше, да се пръсне на милион малки късчета.
— Шели. — Гласът му бе дрезгав. — Кажи ми, че не си мислиш… Кажи ми, че не вярваш, че това момиче е бременно от мен.
Сякаш в транс тя поклати глава, отначало бавно, после решително.
— Не — отвърна бързо, прекалено бързо. — Не. — Примигна няколко пъти, после безцелно обиколи с поглед стаята, без да се спира на нищо.
С две широки крачки Грант отиде до нея и обгърна раменете й с ръце.
— Погледни ме — настоя той. Тя стоеше в стоманената му прегръдка като безжизнена кукла. — Не съм имал нищо общо с това момиче. — Говореше през зъби. — Вярваш ли ми? — Леко я разтърси. Ръцете й висяха отпуснато, но пълните й със сълзи очи не се отместваха от напрегнатото му гневно лице.
Така й се искаше да му вярва. Разбира се, че не бе имал нищо общо с Пру Цимерман, но… И тя бе съвсем младо момиче, когато я бе целунал за първи път… И Миси Ланкастър… Бременна. Той бе казал, че бебето на Миси не е било от него, че той не й е бил любовник. Той не лъжеше. Не би могъл. Той я обичаше. Нея, Шели. Обаче…
Грант свали ръце от раменете й и я пусна толкова бързо, че тя едва не падна на пода. Известно време се взира в извърнатото й лице, където отвращението и сърдечната болка се бореха за преимущество. Шели не бе сигурна кое надделява.
Той се обърна настрани и каза на баща й:
— Бил щеше да ни чака при църквата. Ще отида да го видя и да отменя церемонията.
Когато се обърна към нея, тя не намери сили да го погледне. В този момент не чувстваше нищо. Нито гняв, нито болка, разочарование, отчаяние. Бе като вцепенена, напълно лишена от чувства. Духът й я бе изоставил, вместо сърце й бе останала една огромна празнина.
Когато излезе, Грант не затръшна вратата. Но тихото щракване не би могло да прозвучи по-безвъзвратно.
— Шели, скъпа. — Майка й първа наруши гробната тишина. Тя не знаеше от кога стоеше там, втренчена в затворената врата. Майка й отново я заговори.