Шели повдигна глава и видя, че родителите й я наблюдават предпазливо. Може би очакваха, че ще избухне в гняв, ще скърца със зъби, ще заскубе косата си и ще блъска глава в стената? Предпазливостта им бе оправдана. Чувстваше, че е способна да извърши такива неща.
— Само дето бихте път. — Засмя се тя остро. — Май няма да има сватба.
Родителите й я гледаха съчувствено. Не можеше да понесе състрадателните им изражения. Беше като повторение на дните точно след развода.
— Мисля, че малко ще си полегна. — Тръгна към коридора и докато излезе от стаята, вече тичаше.
Отпусна се напреко на леглото, здраво притисна една възглавница към лицето си и запищя. Тялото й се извиваше от разяждащата болка в душата й. Даде воля на яростта си в поток от сълзи и ругатни, като налагаше с юмруци дюшека под себе си. Никога не се бе поддавала на такъв изблик на нерви, но и никога преди целият й свят не се бе сривал така безмилостно.
Скоро гневът стихна и тя се почувства изтощена. С изтощението дойде отчаянието — черно, всепоглъщащо, пълно отчаяние, което я задушаваше. Легна по гръб, без да се замисля за окаяното състояние на елегантния си копринен костюм. Очите й се взираха невиждащи в тавана.
Защо се бе усъмнила в невинността на Грант? Подозрението бе ръководило реакциите й. Защо не се бе разгневила на уловките на Пру Цимерман и не бе подкрепила Грант? Това бе очаквал той от нея.
Но тя не го бе направила. Защо?
Защото дълбоко в себе си бе почувствала, че има поне малка възможност това да е истина. Тя му бе повторила многократно, че скандалът с Миси Ланкастър не я интересува, но очевидно не беше така. Зрънцето на съмнението бе заседнало в мозъка й и бе покълнало при първия полъх на несигурност.
Възможно ли бе всички, освен нея да грешаха по отношение на Грант? Не изглеждаше вероятно. Дали любовта, която винаги бе изпитвала към него, не я заслепяваше за двойствеността на истинската му природа? Дали все още не бе просто влюбената тийнейджърка, която приема всичко, което той казва, като закон?
Тя не мислеше, че той е бил с Пру Цимерман, откакто му бе станала асистент. Момичето може би лъжеше просто за да изпълни заканата си да му го върне, задето я бе отблъснал. Но Пру се бе чувствала достатъчно свойски в апартамента му, за да нахлуе направо…
— О, боже! — проплака Шели и отново зарови лице във възглавницата.
Нищо не се връзваше. Начинът, по който я бе гледал от първия ден, когато я заговори, начинът, по който така освободено се бяха любили онзи следобед, не можеше да бъде сгрешен. Той трябва да я обича. Не може толкова силна страст да бъде престорена.
Часове наред мислите се лутаха в съзнанието й в страховит танц. В един момент й се искаше да изтича при него, да го помоли за прошка, че не му е повярвала, в следващия си спомняше, че той я бе целунал, когато тя бе само на шестнадесет. Миси Ланкастър бе повече от десет години по-млада от него. Както и Пру.
В неговото съзнание тя в същата категория ли бе? Не, не.
— Шели?
Лекото потропване на вратата я накара да се сепне. Седна уморено на ръба на леглото.
— Да, мамо.
Вратата се отвори и в стаята нахлу ивица жълта светлина. Кога се бе стъмнило?
— Помислих си, че може да пийнеш малко чай.
Тя кимна разсеяно.
— Благодаря. Добре ще ми дойде.
Майка й остави таблата на масичката до леглото й.
— Хайде, скъпа, нека съблечем този костюм.
След няколко минути тя лежеше между чаршафите, облечена в нощница, много по-целомъдрена от онази, с която бе възнамерявала да прекара нощта. Погледна към възглавницата до себе си, тази, на която щеше да спи Грант. Една самотна сълза се спусна по бузата й. Майка й хвана ръката й и я потупа съчувствено.
— Поспи, скъпа. Трябва да поспиш.
Съдовете тракаха леко, докато майка й изнасяше таблата. Когато стаята отново се потопи в тъмнина, Шели скоро намери забрава в съня, който я победи.
Родителите й си тръгнаха с неохота на следващата сутрин. Бяха предложили да останат с нея няколко дни, но Шели предпочете да е сама. Чувстваше се като черупка от човешко тяло, на което са извадили сърцето и душата, и прекара следващите няколко дни в самота.
На третия ден хапна малко за пръв път. Обади се на приятели от различни групи и помоли за копия от бележките, които си бяха водили на лекциите, защото знаеше, че в някой момент в бъдеще ще трябва да продължи с живота си. Не можеше да си позволи да изостане прекалено с ученето. Изграждането на кариера щеше да е единственото нещо, на което да се надява.