Когато състудентите й се отбиваха с поисканите записки, тя не ги канеше вътре, като твърдеше, че има някакъв ужасен вирус, който според лекаря е силно заразен. Не осъзнаваше колко неубедително звучи.
Със същата летаргия се надигна от леглото в петък сутринта. Механично се завлече до кухнята и започна да си прави кафе, без да й се пие. Когато звънна телефонът, тя вдигна слушалката без никакъв интерес.
— Шели — изрече майка й заповеднически, — баща ти и аз смятаме, че трябва да си дойдеш вкъщи за няколко дни. Трябва да излезеш от онази къща.
Тя се подпря на плота.
— Не, мамо. За последен път ти казвам, ще се оправя. Просто ще ми трябва време да го превъзмогна.
— Не мисля така. Винаги си изпитвала нещо към този мъж, нали, Шели? — запита майка й внимателно.
— Да, мамо, винаги — призна си.
Мисис Браунинг въздъхна.
— Така си и знаех. Една цяла година, мисля, че беше в десети клас, постоянно говореше за него. Когато той напусна, ти помръкна, загуби интерес към всичко. Отначало не си дадох сметка, но когато продължи да споменаваш името му, винаги замечтано, започнах да се чудя. В крайна сметка ти се съвзе и отиде в колежа. Бях забравила за него, докато не се обади един път. Толкова се изненадах да го чуя, като гръм от ясно небе. Щом се представи…
Шели долепи слушалката до ухото си.
— Той се е обадил? — попита тя. — Той се е обаждал? Кога? Идвал е в Пошмън Вали?
Майка й веднага забеляза оживлението в гласа й.
— Не, обади се от Оклахома Сити. Каза, че е пристигнал от столицата по поръчка на някакъв конгресмен. Аз…
— Какво искаше?
— Той… той попита за теб, искаше да знае каква правиш, къде си.
Сърцето на Шели започна да бие силно. Той не я бе забравил! Той се бе обадил! Тя преглътна с усилие.
— Мамо, кога беше това? Какво правех аз? Къде бях?
— О, Шели, не си спомням. Мисля, че беше пролетта, след като се омъжи за Даръл. Да, мисля, че беше тогава, защото ти и Даръл бяхте решили, че ти ще напуснеш колежа и ще започнеш работа и…
— Била съм омъжена. И ти го каза на Грант?
— Ами, да. Казах му, че си омъжена и живееш в Нормън. Много съм изненадана, че той не ти е казал.
Главата на Шели клюмна. Тя силно стисна очи, за да прогони пронизващата болка, която усещаше. Той се е опитал да я намери, а тя вече е била омъжена. Той е бил в Оклахома Сити. Толкова близо. Ако тя не е била омъжена, можеше да се срещнат и… Толкова близо. Само ако… Но тогава е било прекалено късно… Прекалено късно… Тогава!
Рязко отвори очи и изправи глава, а паяжините в мозъка й се разпаднаха.
— Колко е часът? — попита и погледна към часовника на стената. — Девет и четиридесет. Довиждане, мамо. Ще ти се обадя по-късно. Трябва да бързам. О, и благодаря!
Тя хвърли слушалката и профуча през стаята като торнадо, като в движение съблече халата си.
— Отивам при него. Нещо, което трябваше да направя отдавна — каза си на глас, докато навличаше една рокля и ботушите си. — Това момиче не може да е бременно от Грант. Освен това той ме обича. Знам го.
Влетя в банята, за да се гримира набързо. За щастие си бе взела душ и бе измила косата си предната вечер.
— Обичам го от десет години — каза тя на отражението си в огледалото. — Трябваше да отида при него веднага щом завърших училище и да му го кажа. Да отида право във Вашингтон, за да го видя или да му се обадя, или да му пиша, но аз не го направих. Добрите момичета не правят така. Те правят това, което се очаква. Женят се за някой приемлив мъж, независимо дали го обичат или не. Движат се по правилата, никога не плуват срещу течението.
Винаги бе обичала Грант, но не бе имала куража да се бори за любовта си. Цял живот се бе страхувала да не причини и най-малката вълничка около себе си. Този път, ако трябва, щеше да сътвори ураганна вълна.
— Млада госпожице, надявам се да имате много основателна причина да прекъсвате заседанието, като нахълтвате така — заяви съдията строго.
— Наистина имам — отвърна Шели, без да се изплаши. Тя погледна право към Пру Цимерман. — Тя лъже. Мистър Чапмън не би могъл да е баща на бебето й, ако тя изобщо е бременна.
След като бе пристигнала в съда, Шели откри, че заседанието се провежда в кабинета на съдията. Очевидно страните се опитваха да постигнат извънсъдебно споразумение.
Шели бе намерила съдебния пристав, бе му предала бележка, в която настояваше да я пуснат в кабинета на съдията, тъй като може да предостави информация от съществено значение за разглежданото дело. Приставът се бе поколебал, но накрая се бе съгласил да внесе бележката й вътре.
Шели бе чула силното „Не!“ на Грант в отговор на въпроса дали да я допуснат, както и протестите на Пру Цимерман, но накрая й бяха позволили да влезе.