— Аз не желая да се освободя от тях! — отвърна разгорещено младият семинарист, жегнат от тази нова подигравка. В края на краищата той беше от благородно семейство и традициите на класата бяха дълбоко вкоренени у него — по-дълбоко, отколкото насажданото в семинарията смирение. Той смяташе за дълг към самия себе си, към честта си, дори да бъде убит, но да не бяга от последиците на извършеното.
— Но той не носи шпага, господа! — възкликна, изпаднал в ужас, Андре-Луи.
— На това може лесно да се помогне. Може да получи назаем моята.
— Аз искам да кажа, господа — настоя Андре-Луи със смесено чувство на страх за приятеля си и възмущение, — че той няма навика и никога не е носил шпага, че не се е учил да си служи с нея. Той е семинарист… кандидат за духовен сан, вече наполовина свещеник и затова такова нещо, каквото предлагате вие, му е забранено.
— Всичко това е трябвало да помни, преди да удари плесница учтиво каза мосьо дьо Шабрийан.
— Плесницата беше предизвикана предумишлено — продължи гневно Андре-Луи. Сетне се съвзе, макар че високомерният поглед на маркиза нямаше нищо общо с това съвземане. — О, боже, аз говоря напразно! Как може човек да привежда доводи срещу предумисъл! Да вървим, Филип. Нима не виждаш клопката…
Мосьо дьо Вилморен го пресече и отблъсна:
— Млъкни, Андре. Господин маркизът е напълно прав.
— Господин маркизът е прав? — Андре отпусна безпомощно ръце. Този човек, когото обичаше повече от всички други на света, се беше хванал в клопката на безумието на големия свят. Той подлагаше гърдите си на ножа зарад някакво неясно, изкълчено чувство на дължимата нему чест. Не че не виждаше примката. Виждаше я, но неговата чест го принуждаваше да я отмине с презрение. Андре-Луи го виждаше в този момент като изключително трагична фигура Благородна може би, но много печална.
IV
НАСЛЕДИЕТО
Мосьо дьо Вилморен изказа желанието, въпросът да се уреди на самото място. Това желание беше и обективно, и субективно. Разкъсван от чувства, които бяха в остро противоречие със свещеническото му призвание, той бързаше преди всичко да свърши тази работа, та да си възвърне по-подходящото разположение на духа. От друга страна, малко се страхуваше от себе си, под което трябва да разбираме, че от гледището на своята част се страхуваше от природата си. Рамките на възпитанието му и целта, която от няколко години вече беше поставил пред себе си, го бяха лишили до голяма степен от тази неустрашима жестокост, която е унаследено право на мъжа. Беше станал плах и мек като жена. Понеже го съзнаваше, боеше се, че угасне ли пламъкът на гнева му, може да прояви позорна слабост в това изпитание.
Господин маркизът, от своя страна, имаше не по-малко желание да уреди сметката незабавно, а тъй като те имаха мосьо дьо Шабрийан, който да представлява братовчед си, а Андре-Луи, който да бъде секундант на мосьо дьо Вилморен, нямаше никаква пречка, която да ги забави.
И така, само след няколко минути всичко бе уговорено и тази обладана от злокобни намерения четворка се събра на огряната от следобедното слънце морава за игра на кегли зад хана. Там бяха съвсем сами, горе-долу закрити за прозорците на сградата от преплетените клони на дърветата, които, макар и оголели вече, бяха поне толкова гъсти, че да осигурят сигурна преграда.
Нямаше никакви формалности, като премерване на сабите или избиране на мястото. Господин маркизът махна колана и ножницата, но отказа (понеже смяташе, че такъв нищожен противник не заслужава този труд) да свали обувките или дрехите си. Висок, пъргав и атлетически сложен, той застана срещу не по-ниския, но много крехък и хилав мосьо дьо Вилморен. Филип също счете под своето достойнство да направи някакви общоприети приготовления. Понеже си даваше сметка, че нищо не ще му помогне, ако се съблече, той зае позиция напълно облечен, с две трескави петна над скулите, пламнали на обикновено сивото му лице.
Мосьо дьо Шабрийан, облегнал се на бастунче (понеже беше отстъпил шпагата си на мосьо дьо Вилморен), наблюдаваше със спокоен интерес. Обърнат с лице към него, от другата страна на противниците, стоеше Андре-Луи, най-блед от четиримата, впил в тях зачервените си очи, и сплиташе и отпускаше лепкавите си от студена пот ръце.
Всичко в него го караше да се хвърли между дуелиращите се, да се възпротиви и да осуети този двубой. Обаче съзнанието, че това би било безполезно, възпираше трезвия подтик. За успокоение той се мъчеше да убеди себе си, че изходът всъщност не би могъл да бъде много сериозен. Ако дългът и честта у Филип го принуждаваше да кръстоса шпаги с човека, когото беше ударил, благородният произход на мосьо дьо Ла Тур д’Азир го задължаваше в не по-малка-степен да не нанася сериозна рана на неопитния младеж, когото беше така жестоко предизвикал. Господин маркизът в края на краищата беше човек на честта. Той надали имаше намерение да направи нещо повече, отколкото да даде урок — може би безогледен, но урок, от който противникът му трябваше да извади добра поука. Андре-Луи упорито се убеждаваше в това, за да се утеши.