— Но не и любопитен — подхвърли Андре-Луи. — Това не ти направи впечатление.
— Не мога да разбера какво искаш да кажеш, братовчеде Андре.
— Пък може и да ме вземете — изсмя се Филип. — Човек никога не знае.
След това погледът му се плъзна през терасата и се спря върху каляска, която стоеше пред вратата на замъка. Беше от тези коли, каквито често се виждат из улиците на голям град, но рядко в селска обстановка. Това бе двуконен екипаж на прекрасни ресори, направени от орехово дърво, лакиран, сякаш покрит със стъкло, и с малки пасторални сценки, изяшно нарисувани по таблите на вратата. Имаше две места, капра отпред за коларя и стъпало отзад за лакея. Това стъпало беше празно, но лакеят крачеше пред входа и когато излезе иззад колата и попадна в кръга на зрението на мосьо дьо Вилморен, оказа се, че носи блестящата синьо-златна ливрея, характерна за прислужник на маркиз дьо Ла, Тур д’Азир.
— Гледай ти! — възкликна той. — Мосьо дьо Ла Тур д’Азир ли е при чичо ви?
— Именно той, мосьо — каза девойката с глас и поглед, изпълнени с тайнственост, която мосьо дьо Вилморен съвсем не забеляза.
— Ах, извинете! — той ниско се поклони с шапка в ръка. — Ваш слуга, мадмоазел! — и се обърна, за да тръгне към къщата.
— Да дойда ли с теб, Филип? — извика подире му Андре-Луи.
— Не би било галантно да предположа, че би предпочел да го направиш — каза мосьо дьо Вилморен, като хвърли поглед към мадмоазел дьо Керкадиу. — Нито пък мисля, че би имало полза. Ако искаш да почакаш…
Мосьо дьо Вилморен се отдалечи. След миг озадачено мълчание девойката кръшно се изсмя:
— Сега пък къде се е забързал?
— Да види мосьо дьо Ла Тур д’Азир, както и чичо ти, предполагам.
— Но той не може да ги види! Те не могат да го приемат! Нали казах, че са много сериозно заети! Ти не ме питаш с какво, Андре — от нея се излъчваше някаква дяволита тайнственост, нещо скрито, което можеше да бъде ликуване или смях, а може би и двете. Андре-Луи не можеше да го определи.
— Понеже явно не ти се търпи да го кажеш, защо да те питам? — рече той.
— Ако се държиш хапливо, няма да ти кажа, дори и да ме питаш. О, не, ще ти кажа. То ще те научи да се държиш с мен с дължимото уважение.
— Надявам се, че никога не ще се провиня в това отношение.
— Още по-малко, след като научиш, че посещението на мосьо дьо Ла Тур д’Азир е много тясно свързано с мен. Поводът за това посещение съм аз — И тя го изгледа с искрящи очи и устни, извити от смях.
— Останалото, както изглежда смяташ, трябва да бъде очевидно. Но аз съм тъпак, ако нямаш нищо против, защото за мен то не е очевидно.
— Ех, глупчо, той е дошъл да иска ръката ми.
— Господи боже! — рече Андре-Луи и я загледа покрусен.
Тя се отдръпна от него, понамръщена и вирнала брадичка.
— Това те изненадва?
— То ме отвращава — рязко заяви той. — Всъщност аз не го вярвам. Ти си правиш, шеги с мен.
За миг девойката сдържа видимото си раздразнение, за да разпръсне съмненията му:
— Аз говоря напълно сериозно, мосьо. Тази сутрин се получи официално писмо до чичо ми от мосьо дьо Ла Тур д’Азир, с което съобщаваше за посещението си и неговата цел. Няма да твърдя, че то не ме поизненада…
— А, така! — възкликна Андре-Луи с облекчение. — Разбирам. За миг направо ме хвана страх, че… — Той се прекъсна, изгледа я и сви рамене.
— Защо млъкна? Направо те хвана страх, че не съм научила нищо във Версай? Че бих позволила да бъда ухажвана като някоя селска мома? Много глупаво от твоя страна. Ето че ме искат по подобаващ начин чрез чичо ми.
— Зависи ли в такъв случай всичко от неговото съгласие, според Версай?
— От какво друго?
— Трябва да има и твоето съгласие.
Тя се изсмя:
— Аз съм послушна племенница… когато ми понася.
— А дали ще ти понася да бъдеш послушна, ако чичо ти приеме това чудовищно предложение?
— Чудовищно! — Девойката се наежи. — А защо чудовищно, ако смея да попитам?
— По десетина съображения — отговори той ядно.
— Кажи някое — предизвика го тя.
— Той е два пъти по-стар от теб.
— Надали чак толкова — отговори Алин.
— Той е четиридесет и пет годишен най-малко!
— Но не изглежда на повече от тридесет. И е много хубав — поне това ще признаеш; нито ще отречеш, че е много богат и силен, най-големият благородник в Бретан. Той ще ме направи знатна дама.
— Господ те е направил такава, Алин.
— Виж, това е по-добре. Понякога умееш да бъдеш почти учтив — Тя се разхождаше по терасата, Андре-Луи крачеше до нея.
— Мога да бъда и повече от учтив, за да изтъкна съображението, поради което не бива да позволиш на този скот да омърси прекрасното творение, създадено от бога.