Тя се навъси, устните й се свиха.
— Ти говориш за бъдещия ми съпруг! — укори го тя.
Неговите устни също се свиха; бледото му лице побледня още повече.
— А, така ли? Значи, е решено? Чичо ти ще се съгласи? Ти ще бъдеш продадена така, без любов, и ще станеш робиня на мъж, когото не познаваш? Аз съм мечтал по-добри неща за теб, Алин!
— По-добри, отколкото да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир?
Той направи жест на отчаяние:
— Нима мъжете и жените не са нищо повече от имена? Нима душите им нямат никакво значение? Нима в живота няма никаква радост, никакво щастие, та богатството, удоволствието и празни, гръмко звучащи титли да бъдат единствените му цели? Аз те поставях толкова високо… толкова високо, Алин… почти като нещо неземно. В душата ти има радост, в главата ти има разум и както си мислех, прозрение, което прониква през външни обвивки и преструвки, за да си присвои сърцевината на действителността. И въпреки това ти си готова да се откажеш от всичко заради куп заблуди. Готова си да продадеш душата и тялото си, за да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир.
— Ти си нетактичен — каза тя, но при все че се мусеше, очите й се смееха. — И стигаш до прибързани заключения. Чичо ми не ще се съгласи на нищо повече, отколкото да позволи да бъде потърсено моето съгласие. Ние се разбираме, чичо и аз. Аз няма да бъда продадена като ряпа.
Андре-Луи спря и се обърна към нея, очите му блестяха, руменина избиваше по бледите му бузи.
— Ти си ме мъчила, за да се забавляваш! — възкликна той. — Е, добре, прощавам ти заради успокоението!
— Ти пак много бързаш, братовчеде Андре. Аз позволих на чичо си да се съгласи господин маркизът да ме ухажва. Външният вид на този господин ми харесва. Поласкана съм от неговото предпочитание, като взема под внимание високото му положение. То е положение, което може да сметна за желателно да споделя. Господин маркизът не изглежда съвсем тъп. Сигурно ще е интересно да бъда ухажвана от него. Може да е още по-интересно да се омъжа за него и, струва ми се, като взема предвид всичко, вероятно е… много е вероятно… да се реша да го направя.
Андре-Луи я измери с очи, погледна сладкото, предизвикателно обаяние на това детинско личице. тъй плътно затворено в овала от бяла кожа, и собственото му лице се покри с мъртвешка бледост.
— Господ да ти е на помощ, Алин! — изстена той. Девойката тупна с крак. „Той наистина се държи вбесяващо и малко нахално“ — помисли си тя.
— Вие сте безочлив, мосьо.
— Никога не е безочливо да се молиш, Алин. А аз не направих нищо друго, само се помолих и ще продължавам да се моля. Струва ми се, че ще имаш нужда от молитвите ми.
— Ти си непоносим! — Тя започваше да се ядосва, за коего му подсказваше още по-мрачното й вамръщване, засилилата се руменина.
— То е, защото страдам. О, Алин, малка братовчедке, мисли добре какво правиш, мисли добре за истинските ценности, които ще размениш срещу този привиден блясък — истинските ценности, които никога не ще опознаеш, защото този привиден блясък ще ти препречи пътя към тях. Когато мосьо дьо Ла Тур д’Азир идва да те ухажва, проучвай го добре, съветвай се с изтънчените си инстинкти, дай свобода на благородната си природа да съди за това животно с интуицията си. Имай предвид, че…
— Имам предвид, мосьо, че вие злоупотребявате с добрината, с която съм се отнасяла винаги към вас. Вие прекрачвате границите на търпимостта въпреки положението, което заемате. Кой сте вие? Какъв сте, та да си позволявате да държите този тон с мен?
Той се поклони, възвърнал веднага студената си сдържаност, и поднови насмешките, които бяха присъщи на навиците му:
— Моите поздравления, мадмоазел, за лекотата, с която започвате да се нагаждате към голямата роля, която ви предстои да играете.
— Нагодете се и вие, мосьо! — отсече девойката и му обърна гръб.
— Да бъда прах в надменните крака на госпожа маркизата. Надявам се да си зная мястото в бъдеще.
Тази фраза я сепна. Тя се обърна пак към него и той долови, че сега в очите й свети подозрение. В миг разкаяние измести насмешката му.
— Боже, какво животно съм аз, Алин! — възкликна той. и пристъпи към нея. — Прости ми, ако можеш.
Тя се беше обърнала, почти готова да потърси прошка от него. Но разкаянието му направи това излишно.
— Ще се помъча — каза тя, — при положение, че обещаеш да не ме обиждаш пак.
— Но аз ще го правя — отговори той. — Аз съм такъв. Аз ще се боря да те спася и от самата теб, ако това се наложи, без да мисля дали ще ми простиш, или не.
Двамата стояха така един срещу друг, малко напрегнати, малко предизвикателни, когато на входната врата се появиха другите.