Но преди да успее да каже и дума, Трън проговори:
— Екран, покажи принцеса Селена.
Синдер се завъртя, а пулсът й се покачи, но онова, което я посрещна, не беше нейният единайсетгодишен образ. Онова, което видя, почти не приличаше на човек.
Трън се олюля назад и затисна устата си с ръка.
— Какво по…
Стомахът на Синдер се надигна, но тя затвори очи, за да може погнусата й да премине. Преглътна тежко и отново се осмели да погледне към екрана.
Там се виждаше снимка на дете.
Или по-скоро, каквото беше останало от него.
Беше увита в бинт от врата до кочанчето на лявото бедро. Дясната ръка и рамото й бяха оголени и кожата там на места беше на кървавочервени дупки, а на други — яркорозова и лъскава. На главата нямаше коса, а следите от изгарянията стигаха до врата и минаваха през средата на бузата й. Лявата половина от лицето й беше подута и обезобразена и само процепът на окото можеше да се види, а покрай ухото й вървеше линия от шевове, която рязко свиваше към устните й.
Синдер вдигна треперещите си пръсти към устата си и поглади кожата си. От тези белези и рани нямаше и помен. Белезите личаха единствено на бедрото и около китката й, където бяха закачени протезите й.
Как са могли да я оправят? Как е било възможно да я съшият отново?
Но всъщност Трън зададе истинския въпрос.
— Кой би причинил това на дете?
Синдер настръхна. Нищо не помнеше от страданията, които тези рани сигурно й бяха причинили. Не можеше да свърже себе си с детето.
Но въпросът на Трън увисна и се зарея в студената стая.
Кралица Левана бе сторила това.
На едно дете, което беше почти бебе.
На собствената си племенница.
И всичко това — само за да може да царува, да се възкачи на трона и да стане кралица.
Синдер стисна юмруците до тялото си и кръвта й кипна. Трън я наблюдаваше със същото мрачно изражение.
— Трябва да отидем да поговорим с Мишел Беноа — каза той и остави скалпела.
Синдер духна един кичур коса от лицето си. Духът на нейното детско Аз все още витаеше във въздуха — жертва, която се бореше да оцелее. Колко ли хора бяха помогнали, за да я спасят и да я закрилят? Колко ли пазеха тайната й? Колко ли хора бяха рискували живота си заради нейния, защото бяха повярвали, че той е по-ценен от техния? Защото бяха повярвали, че когато порасне, тя ще може да надвие Левана със силата си?
Нервите дращеха в стомаха й, но тя последва Трън нагоре, обратно към хангара, и внимателно затвори тайната врата.
Когато излязоха на дневната светлина, къщата продължаваше да се извисява, необичайно спокойна и притихнала над малката градинка. Огромната Рампион седеше насред полето съвсем не на място.
Трън погледна портскрийна си и когато проговори, гласът му прозвуча разтревожено:
— Откакто пристигнахме, не е мръднала.
Той не се опита да прикрие шумните си стъпки по чакъла. Почука на вратата и всеки удар отекна по двора. Почакаха да чуят стъпки отвътре, но единственият звук, който ги посрещна, беше на кокошките, ровещи в градината.
Трън провери облата дръжка и вратата се отвори — не беше заключено.
Той прекрачи в антрето и надзърна нагоре по стълбището с дървената ламперия. Вдясно беше дневната, в която се виждаха прости, груби мебели. Вляво беше кухнята, където на масата стояха две мръсни чинии. Всички лампи бяха угасени.
— Ехо? — провикна се Трън. — Госпожице Беноа?
Синдер извика нет линка и проследи сигнала от чипа на Мишел Беноа.
— Сигналът идва отгоре — прошепна тя. Стълбите простенаха под тежестта на металния й крак. По стената бяха наредени малки екрани, на които се сменяха фотографиите на жена на средна възраст в пилотска униформа и момиче с огненочервена коса. Макар че като дете момиченцето беше бузесто и цялото в лунички, на по-скорошните снимки се виждаше една поразително красива млада жена и докато минаваха нагоре, Трън рече ниско:
— Здравей, Скарлет.
— Госпожице Беноа? — провикна се отново Синдер. Но жената или спеше много дълбоко, или те скоро щяха да се натъкнат на нещо, което Синдер знаеше, че не иска да види. Ръката й потрепери, когато бутна първата врата до стълбите и се подготви да не изпищи, ако зърне разлагащо се тяло, проснато на леглото.