— Жил — наежи се Скарлет, — аз не работя за теб.
— Благодари се, че не те пращам с телена четка на улицата. — Той й обърна гръб — от потта бялата му риза беше пожълтяла през годините.
Пръстите на Скарлет се свиха конвулсивно. Представи си как запраща сандвича в тила му, а после сравнява резултата с доматената пихтия отвън. Но строгото лице на баба й бързо проникна в съзнанието й. Колко разочарована щеше да бъде, ако се прибереше у дома и откриеше, че в изблик на гняв Скарлет е загубила един от най-верните им клиенти.
Тя грабна чинията и гневно изхвърча от кухнята. Вратата едва се бе затворила зад гърба й, когато един от келнерите насмалко не я отнесе. Таверна „Рийо“ беше неугледно място — подът лепнеше, масите и столовете бяха евтини и не си подхождаха, а въздухът беше напоен с мазнина. Но клюките и силният алкохол бяха любимите развлечения на хората от града и таверната винаги беше пълна — особено в неделните дни, когато ратаите от околността оставяха посевите си, без да ги наглеждат за цяло денонощие.
Докато Скарлет чакаше сред навалицата да се разчисти път, по който да мине, вниманието й беше привлечено от трите нетскрийна над бара. Всички до един предаваха все същия репортаж, който от миналата вечер насам се въртеше по новините. Хората говореха само за едно — годишния бал на Източната република, на който почетен гост била лунната кралица и как едно момиче киборг успяло да проникне на празненството в двореца, разрушило няколко полилея и опитало да убие кралицата… а може би не нея, а новия император. Всеки си имаше своя версия. Статичното изображение на екрана показваше момичето в едър план — по лицето му имаше петна от кал, а няколко мокри кичура се бяха измъкнали от опашката. Пълна загадка бе как изобщо момичето е било допуснато на бала на благородниците.
— Защо ли не са я избавили от страданията й, още щом е паднала по стълбите? — обади се Ролан, — един от редовните посетители в таверната, който имаше вид на човек, залепен на бара още от обяд. Той насочи пръст към екрана и се престори, че стреля. — Пръскам й черепа с един куршум право в главата. Много й здраве!
Сред постоянните посетители наблизо премина шепот на съгласие, а Скарлет изви очи от отвращение и се запровира сред множеството към първа маса.
Веднага разпозна красивия уличен боец на Емили — донякъде заради множеството белези и синини по смуглата му кожа, но най-вече защото беше единственият странник в таверната.
След припадъците на Емили, Скарлет не очакваше видът му да е толкова неугледен — сплъстените кичури на главата му стърчаха на всички страни, а едното му око беше посинено и подуто съвсем отскоро. Двата му крака подскачаха под масата, навити като на пружина.
Пред него имаше три празни чинии, опръскани тук-там с мазнина, една-две хапки, останали от яйчената салата, няколко недокоснати резена домати и марули.
Скарлет почувства как втренчено го е зяпнала едва когато погледът му се вдигна и се сблъска в нейния. Очите му бяха неестествено зелени — подобно на неузряло грозде, все още неоткъснато. Тя стисна по-здраво чинията и внезапно проумя защо Емили се бе прехласнала така. Има едни очи, които…
Като си проправи път през тълпата, Скарлет сложи сандвича на масата.
— За вас ли е този croque, monsieur?
— Благодаря. — Гласът му я сепна, но не защото беше силен и груб, както бе очаквала, а защото звучеше нисък и колеблив.
Може би Емили имаше право. Може би той наистина беше свенлив.
— Какво ще кажете да ви поднесем направо цялото прасе? — попита тя и постави празните чинии една върху друга. — Така ще спестите тичането на келнерите напред-назад от кухнята дотук.
Очите му се разшириха и за миг Скарлет си помисли, че той ще я попита дали това е възможно, но сетне вниманието му отново се върна към сандвича.
— Храната ви тук е добра.
Тя се сдържа да не се разсмее. Според нея таверна „Рийо“ и „добра храна“ бяха несъвместими думи.
— От боя човек сигурно огладнява.
Той замълча. Пръстите му си играеха със сламката в чашата и Скарлет забеляза как масата започна да подскача ведно с краката му.
— Е, добър апетит — рече тя и вдигна чиниите. Но тогава спря и ги наклони към него. — Не искате ли да опитате доматите? Много са вкусни и освен това са расли в моята градина. Марулите също, но когато ги брах, бяха свежи, а не така спаружени. Е, все едно, марулите няма да ви харесат. Но какво ще кажете за доматите?