— Вълка — изрече Ран много внимателно. — Какво необикновено име. Твоите родители ли са те кръстили така?
— Какво значение има? — попита Вълка и хвърли кокала.
— Само поддържам разговора.
— Предпочитам тишината — отвърна Вълка и леко изръмжа.
След един дълъг миг, в който недоверието помежду им можеше ясно да се долови, Ран престорено ахна.
— Съжалявам — каза той и откъсна последното парченце месо от кокала. — Да не би да сте на меден месец? Голям късметлия си ти! — Лицето му се изопна, когато напъха късчето месо в устата си.
Вълка стисна пръсти в пясъка.
Скарлет примигна през мъглата от пушека и горещината и се приведе напред.
— Аз ли си въобразявам, или всъщност вие двамата се познавате вече?
Нито единият не отрече това. Вниманието на Вълка бе приковано върху Ран — той бе на косъм да се хвърли отгоре му.
Подозрението преряза мислите на Скарлет и тя стисна пистолета си.
— Вдигни си ръкава.
— Моля? — каза Ран и облиза потеклия по китките му сос.
Тя се изправи на крака и насочи цевта към него.
— Веднага.
Той се поколеба за миг. После с непроницаемо изражение хвана и нави левия си ръкав до лакътя. Напряко през ръката му имаше татуировка: СОГЛ1126.
Скарлет кипна от гняв така жарко, както и въглените под огъня.
— Защо не ми каза, че той е един от тях? — изсъска тя, без да откъсва очите си и пистолета от татуировката.
За пръв път Ран застана нащрек.
— Надявах се да разбера какво търси тук и защо те е заговорил във влака, без да те тревожа — отвърна Вълка. — Скарлет, това е Ран Кесли, страж от Ордена на глутницата. Не се бой, той не е нищо повече от една омега.
Ран набърчи нос от подлата — както се стори на Скарлет — обида.
Тя непрестанно местеше погледа си ту към единия, ту към другия.
— Ти си го подушил по мен — рече тя. — Когато се върнах от ресторанта, ти си знаел! И си знаел, че ни следва! През цялото време си знаел! Как…? — Тя се взираше във Вълка. Неестествените му очи. Свръхестествените му сетива. Зъбите. Воят. Фактът, че никога не беше опитвал домати. — Кои сте вие?
Лицето на Вълка трепна, но Ран заговори.
— Какво си й казал, брат?
Вълка се изправи, принуждавайки Ран да вдигне глава, за да може да го вижда.
— Тя знае, че с теб не сме братя вече — каза той. — А също така знае, че ако някой носи този знак, не бива да му се има доверие.
Ран се усмихна иронично.
— Само това ли?
— Знам, че вие държите баба ми! — викна тя и подплаши ято врабчета от близкото дърво. Когато пляскането на крилата им затихна, гората потъна в плътно мълчание и само думите на Скарлет продължаваха да звънят. Ръката й затрепери и тя се насили да я държи неподвижно, макар че Ран все така се изтягаше спокойно, сякаш беше у дома си на брега.
— Вие държите баба ми — повтори тя, този път по-бавно. — Ще отречеш ли?
— Е, може да се каже.
Бели петна засветиха пред очите на Скарлет и тя трябваше да вложи цялата сила на волята си, за да не дръпне спусъка и да изтрие самодоволството от лицето му.
— Защо ни следиш? — попита тя, когато пулсиращият й гняв се поуталожи.
Виждаше го как премерва отговора си. Тогава Ран облегна дланта си на каменистия бряг и се изправи на крака, а после изтупа ръцете си от пръстта.
— Изпратиха ме да върна обратно брат си — каза той така небрежно, сякаш го бяха пратили до магазина за хляб и мляко. — Може би той не ти е казал, че двамата сме част от елитна група със специална задача. Задачата беше отменена и господарят Яил иска да се върнем. Всички до един.
Ран погледна многозначително и стомахът на Скарлет се сви, но лицето на Вълка потъмня и върху него се изписа недоверие повече от всеки друг път.
— Аз няма да се върна — рече той. — Яил вече не ме контролира.
Ран се изсмя пренебрежително.
— Съмнявам се. Освен това знаеш много добре, че ние не оставяме братята си да си тръгнат. — Той пусна ръкава си над татуировката. — Но трябва да призная, че с една алфа по-малко наоколо ми беше по-добре.
Вятърът промени посоката си и запрати искри от огъня в лицето на Скарлет; тя се препъна назад и запримигва.
— Наистина ли мислиш, че е разумно да идваш тук, когато Яил го няма, за да те защити? — попита го Вълка.
— Защитата на Яил не ми е нужна.