— Съжалявам, че те прострелях — каза тя, — но иначе щеше да го убиеш.
— Още не е станало късно — отвърна Вълка, без да сваля очи от ръцете й.
Тя поклати глава и върза здраво бинта на възел.
— Той не ти е истински брат, нали? Това е просто обръщение в бандата ви, а?
Вълка изсумтя. Не каза нищо.
— Вълк?
— Никога не съм казвал, че се разбираме добре.
Скарлет погледна лицето му — там се четеше диво презрение. Зелените му очи горяха, вперени в простряното тяло на Ран зад нея.
— Добре.
Свирепостта в гласа й го сепна, изтривайки част от омразата му, и Вълка върна вниманието си отново към нея.
— Ти сигурно познаваш недостатъците му. Знаеш как да го разпиташ. Отново съжалителният поглед.
— Ние сме обучени да издържаме при разпити. Той няма да ни помогне.
— Но той вече ни даде малко информация. — Тя събра останалите неща в чантичката и я хвърли към раницата си. Не уцели и тя падна на земята. — Ясно е, че той знаеше нещо, когато го попитах за баба ми. А после и тази задача, която е била отменена — какво е това? Има ли нещо общо с нея?
Вълка поклати главата си, но тя видя, че през очите му премина сянка.
— Той ни каза само това, което искаше да научим, тоест, аз да науча. Или да повярвам. Не бих се доверил на нищо, излязло от устата му.
— Как може да си сигурен?
Пръстите му пак започнаха да се свиват.
— Познавам Ран. Би направил всичко, за да подобри репутацията си. Това се е надявал да постигне, като ме е проследил дотук, за да ме накара да се върна. И е искал да им даде доказателство, че се е бил срещу мен и е спечелил. Колкото до задачата, от която и аз бях част, когато напуснах… те не биха я отменили. Беше твърде важна за тях.
— Ами баба ми?
Той отърси загрижеността от лицето си.
— Хайде. Трябва да продължим. — Опита силата на ранената си ръка, преди да се подпре на нея, за да стане. Огънят беше угаснал и само няколко тлеещи въглена стояха още, но той бързо ги стъпка, без да го е грижа за патешкото месо, което се беше свило и станало черно като въглен.
— Не това имах наум — отвърна Скарлет, без да се отмества от брега. — Не трябва ли поне да опитаме да го разпитаме?
— Скарлет, чуй ме. Дали той знае нещо, което би ни помогнало? Вероятно. Но няма да ни го каже. Освен ако не възнамеряваш да го измъчваш. Но дори и тогава, каквото и да направиш, няма да можеш да го уплашиш повече от глутницата, ако пропее. Вече знаем къде е баба ти. Губим си времето, като стоим тук да се разправяме с него.
— Ами ако го вземем с нас и им предложим да го разменим за нея? — попита тя, докато наблюдаваше Вълка, който събираше нещата им в раницата.
Вълка се засмя.
— Размяна? За една омега? — Той посочи Ран. — Та той не струва нищо. — И макар че гневът му бе доловим под повърхността, Скарлет се зарадва, че временната лудост бе изчезнала от очите му.
— Той ще се върне при тях — обади се тя, — и ще им каже, че си с мен.
— Няма значение. — Вълка преметна на рамо торбата и прати последен, презрителен поглед към брат си. — Ние ще стигнем преди него.
Глава двадесет и втора
Нощта пълзеше бързо. Гората се привеждаше към тях като масивна стена от сенки под мъждивия прожектор на смаляващата се луна. Бяха подминали само едно разклонение и оттам продължиха безмълвно на север. Когато видя новите линии да се съединяват с техните, Скарлет се обнадежди — сега поне имаха шанс да срещнат нов влак. Но линиите мълчаха. За известно време светлината от портскрийна стигаше да се придвижват на нея, но Скарлет се тревожеше, че батерията ще падне, и знаеше, че скоро ще трябва да спрат.
Вълка вече не се обръщаше назад на всеки няколко минути и тя подозираше, че е знаел, че са ги следвали през целия път.
Ненадейно той спря и сърцето на Скарлет подскочи — за миг беше сигурна, че пак е чул вълци.
— Ето това тук ще ни свърши работа. — Той погледна нагоре към един дънер, който беше паднал върху насипите от двете им страни и така беше образувал мост над линиите. — Какво ще кажеш?
Скарлет го последва през храстите, които стигаха до кръста й.
— Мислех си, че си се пошегувал. Наистина ли смяташ, че ще можем да скочим на влака в движение оттук?
Той кимна.
— Без да си строшим краката?