— Няма да си строшим нито краката, нито главите.
Той срещна замисления й поглед със сянка на надменност. Тя сви рамене.
— Всичко друго е за предпочитане пред гората.
Гредата беше на около метър над главата й, но тя се покатери без проблем, като се улавяше в корените и щръкналите камъни. Отдолу се чу съскане, тя се наведе и видя, че лицето на Вълка се бе изкривило от болка, когато се повдигна нагоре след нея. Тя затаи дъх и почувства вина, докато той изтупваше ръцете си от прахоляка.
— Дай да видя — рече тя, хвана ръката му и освети превръзката с портскрийна. Още не беше потекла кръв. — Наистина съжалявам, че те прострелях.
— Нима?
Ръката й опита възела, за да види добре ли е стегнат, и тя не побърза да я отмести.
— Какво искаш да кажеш?
— Подозирам, че би ме направила на решето, без да ти мигне окото, ако мислиш, че това ще помогне на баба ти.
Тя примигна изненадано, когато откри колко близо стояха един до друг.
— Прав си — призна тя. — Но това не означава, че после няма да съжалявам.
— Радвам се, че не се вслуша в съвета ми да стреляш в главата — каза той и зъбите му се показаха на светлината на портскрийна. Пръстите му едва шавнаха до джоба на якето й и я накараха да подскочи.
После се отдръпнаха и Вълка примигна срещу ярката светлина от портскрийна.
— Извинявай — измънка Скарлет и го насочи към земята.
Вълка мина край нея и натисна с крак падналия дънер.
— Изглежда благонадежден.
Скарлет откри необичайна ирония в думите му.
— Вълк — каза тя и изпита ехото на гласа си в горската пустош. Той се изопна, но не се обърна. — Когато ми каза, че си напуснал шайката ви, си помислих, че оттогава са минали месеци, дори години, но от устата на Ран ми прозвуча, че се е случило съвсем скоро.
Едната му ръка се вдигна, разроши косата му и той се обърна към нея.
— Вълк?
— Напуснах преди три седмици — прошепна той. После вметна: — По-малко от три седмици.
Тя пое рязко дъх, задържа го, после изведнъж го изпусна.
— Точно по времето, когато баба ми изчезна.
Той сведе глава, без да може да срещне погледа й.
Скарлет потрепери.
— Ти ми каза, че си просто пионка, нищо повече от едно момче за поръчки, но Ран те нарече „алфа“. Това не е ли доста висок ранг?
Видя как гърдите му се издуха бавно и напрегнато.
— А сега признаваш, че си напуснал по същото време, когато баба ми беше отвлечена.
Той поглади разсеяно татуировката, без да отговори. Скарлет чакаше, кръвта й започна да кипи, докато накрая той се осмели да я погледне.
Портскрийнът хвърляше в краката им синкава светлина, но не можеше да освети лицето му.
В тъмнината виждаше смътно само очертанията на скулите, челюстта и косата му, която беше щръкнала от скалпа му като топка борови иглички.
— Каза ми, че нямаш никаква представа защо биха взели баба ми. Но ме излъга, нали?
— Скарлет…
— Е, каква е истината? Ти действително ли си ги напуснал, или си съчинил историята само за да ме отведеш при… — Тя ахна и залитна назад. Мислите й се преобърнаха и я заля водопад от въпроси и съмнения. — Да не би аз да съм мисията, за която говореше Ран? Онази, която уж била отменена?
— Не…
— Ах! Татко ме предупреди! Той ми каза, че един от вас ще дойде и за мен, и ето те теб, при това аз знаех, че си един от тях. Знаех си, че не бива да ти се доверявам и пак се оставих да повярвам…
— Скарлет, спри!
Тя стисна в юмрука си връзките на качулката и ги стегна около гърлото си. Сърцето й се блъскаше, а кръвта кипеше под кожата й.
Чу Вълка да си поема дъх и го видя как разперва ръце под лъча от портскрийна.
— Права си — излъгах те, че не знам защо са отвлекли баба ти. Но ти не си мисията, за която говореше Ран.
Тя помести порта си така, че да освети лицето му. Вълка се сви, но не извърна поглед.
— Но тя е свързана по някакъв начин с баба ми.
— Мисията е свързана по всякакъв начин с баба ти.
Тя прехапа долната си устна, като се мъчеше да овладее надигащата се у нея вълна от гняв.
— Съжалявам. Просто знаех, че ако ти кажа, няма да ми се довериш. Знам, че все пак трябваше да го направя, но… не можах.
Ръката, която стискаше порта й, започна да се тресе.
— Кажи ми всичко.