Помежду им се отваряше пропаст и разсичаше всичко споделено от двамата във влака. Почти бяха стигнали — при баба й, при Ордена на глутницата.
Може би той я водеше към нейната смърт.
Може би и той вървеше към своята.
Тя вдигна брадичка и отказа да се плаши от собствените си мрачни мисли. Най-важното сега беше да спаси баба си и беше стигнала толкова близо. Толкова близо.
Древните къщи дойдоха по-близо към улицата, когато двамата оставиха натовареното кръстовище назад. От време на време срещаха и някакъв признак на живот — една котка се миеше на витрината на магазин за шапки, някакъв мъж в костюм изхвърча от един хотел и се метна на чакащия го кораб. Минаха край един нетскрийн, който рекламираше шампоан, променящ цвета на косата според настроението на човека.
Уединението на фермата вече й липсваше. Това беше единствената реалност, която познаваше. Фермата, баба й и ежеседмичните доставки. А сега и Вълка. Това беше реалността, която искаше.
Вълка забърза крачка, но раменете му отново се свиха навътре. Скарлет стисна зъби, протегна ръка и го стисна за китката.
— Не мога да те оставя да отидеш там — рече тя по-гневно, отколкото възнамеряваше. — Само ми кажи къде се намира и аз ще стигна сама. Само ми кажи какво да правя. Дай ми някаква обща представа срещу какво ще се изправя и аз все ще измисля нещо, но не мога да те оставя да дойдеш с мен.
Той дълго се взира надолу към нея и тя се помъчи да види мекотата в ярките му зелени очи, но топлината и отчаянието, толкова очевидни във влака, сега бяха сменени от студена решимост. Той отдръпна ръката си.
— Виждаш ли мъжа, който е седнал пред затвореното кафене от другата страна на улицата?
Тя плъзна очи край него и видя мъжа, седнал на една от външните маси. Беше качил крак върху коляното си, а лакътят му висеше от облегалката на стола. Гледаше ги вторачено и дори не се опитваше да го скрие. Когато Скарлет срещна погледа му, той й смигна.
Хлад полази по кожата й.
— Член на бандата — каза Вълка. — Минахме покрай още един на гарата, две преки по-назад. И… — Той проточи врат и ако зловонието не ме подвежда, скоро ще пресечем пътищата си с още един, щом завием зад ъгъла.
Изведнъж сърцето й заби тежко.
— Как са разбрали, че сме тук?
— Предполагам, че са ни чакали. Вероятно са проследили чипа ти.
Така постъпвали всички бегълци, които не желаели да бъдат заловени — изрязвали чиповете от ръцете си.
— Или твоя — измърмори тя. — Ако имат достъп до проследяващо устройство, тогава може би теб са следили.
— Може би. — Гласът му беше равнодушен и тя си даде сметка, че не му казва нищо ново. Дали си беше мислил, че е възможно да го следят? Ран така ли ги бе открил?
— Можем да отидем и да видим какво искат от нас. — Вълка се обърна и тя трябваше да се затича, за да не изостава.
— Но те са само трима. Ти можеш да се справиш с трима, нали? Нали каза, че можеш да надвиеш. — Тя се поколеба. Вълка й беше казал, че може да победи в битка срещу шест вълка. Кога дивият звяр беше станал синоним на мъжете от Ордена на глутницата?
— Все още можеш да се измъкнеш. Още не е късно — довърши тя.
— Казах, че ще те закрилям, и точно това ще направя. Безсмислено е да продължаваме да го обсъждаме.
— Не ми трябва твоята закрила.
— О, да — рече той, а думите я попариха сред синтезирания шум от музикалния клип на близкия билборд. — Трябва ти.
Скарлет се стрелна на пътя му и се закова там. Той спря, уплашен да не се блъсне в нея.
— Не ми трябва — каза тя. — Трябва ми да знам, че не нося отговорност за това, което те ще ти причинят. Трябва да престанеш да се държиш като глупак и да се измъкнеш оттук. Дай си шанс поне!
Той надзърна над главата й някъде в далечината. Скарлет се наежи, като се чудеше дали бе уловил присъствието още един член на глутницата, или дори повече. Тя преглътна и хвърли поглед към мъжа пред кафенето, който поглаждаше ухото си и явно се развличаше, докато ги наблюдаваше.
— Не съм глупак, защото ще се опитам да те предпазя — каза Вълка и погледна отново надолу към нея. — Глупак съм, защото почти вярвам, че от това ще има полза.
Той мина край нея и се отърси от ръката, която понечи да го спре. Мислите й я разколебаха, защото знаеше, че тя има избор. Можеше да избяга с него, да напусне града и никога да не се завърне тук. Можеше да избере да спре да търси баба си и така — кой знае — да спаси живота му.