Но това не беше истински избор. Тя едва го познаваше. Въпреки болката в сърцето си, въпреки всичко. Никога нямаше да може да живее в мир със себе си, ако изоставеше баба си сега, когато бе така близо.
Когато завиваха зад ъгъла, тя се обърна още веднъж назад и видя, че мъжът пред кафенето си бе тръгнал.
След една пряка споменът за Четвъртата световна война ги връхлетя ненадейно — следите от пожарите и ронещите се сгради на един град, сринат от войната. Тук нямаше достатъчно от красивите стари сгради, които да привлекат интереса на реставраторите, а и самият обем на разрушенията сигурно е бил непосилен, за да бъдат реконструирани постройките. Правителството, като не успяло да разруши историята на града, зарязало квартала. Останалите райони, макар да бяха отделени само от няколко улици, изглеждаха съвършено различни.
Скарлет възкликна, когато разпозна внушителната сграда, която се простираше от другата страна на улицата, с нейните разбити сводести прозорци и статуите на мъже в старомодни дрехи, много от които с изпочупени крайници, а в някои от нишите те липсваха изцяло. „Лувъра“ — една от малкото забележителности, на които баща й я бе водил като дете.
Наполовина рухнала откъм западната страна, сградата беше прекалено нестабилна, за да се влиза в нея, но тя и баща й бяха спрели заедно на тротоара и той й бе разказал за безценните произведения на изкуството, унищожени при бомбардировките, както и за малко оцелели, които са били плячкосани през войната.
Век по-късно, много от тях все още не бяха открити.
Това беше един от малкото приятни спомени с баща й и тя го бе забравила — до този миг.
— Скарлет.
Тя извърна глава.
— Насам. — Вълка махна с глава към другата улица.
Тя кимна и го последва, без да се обръща назад.
Въпреки че кварталът бе загубил блясъка си, видно беше, че тези старинни улици не са напълно изоставени. На прозореца на малък мотел се виждаше реклама: „Елате да прекарате нощта с призраците на загиналите цивилни граждани“. Един магазин за втора употреба беше изложил безглави манекени, облечени в ярки, разноцветни материи.
На една пресечка Вълка се спря на бетонния градски площад, където входът за метрото беше затворен, а табелата показваше, че станцията не работи; най-близката се намираше на „Булеварда на италианците“.
— Готова ли си?
Тя проследи погледа му, закован върху една многоетажна, великолепна сграда пред тях. Над огромните сводести врати на пост стояха ангели и херувими.
— Какво е това?
Вълка последва погледа й.
— Някога сградата е била опера и е будела възхищение с архитектурата си. Тогава избухнала войната и тя била преобразувана в артилерийски склад, а след това в затвор за военнопленници. Накрая, когато никой вече не я искал, ние сме я присвоили.
Скарлет се намръщи на думата. Ние.
— Не е ли малко очебийна за тайна улична банда, а?
— Ти би ли си помислила някога, че вътре живее нещо ужасно?
Тя не отговори, а той отстъпи назад и я разгледа внимателно, докато приближаваше величествената опера. И отново я попита:
— Готова ли си?
Тя стаи дъх и обходи съсредоточено с поглед резбите — мрачни и красиви лица, бели бюстове на мъже, които се взираха надолу към нея, дълъг балкон, на който половината от перилата липсваха. Стисна зъби, прекоси улицата и се заизкачва решително по стълбите, които се простираха по дължината на сградата, покрай безмълвните, полуразрушени ангели, докато стигна под сенчестата галерия с колоните.
— Готова съм — каза тя и огледа безразборните графити на вратите.
— Скарлет.
Тя се извърна с лице към него, изненадана от пресипналия му, сърдит глас.
— Съжалявам.
Той се постара да не я докосва, когато мина край нея.
Устата й пресъхна, а в главата й нахлуха предупредителни сигнали, когато Вълка отвори близката врата и пристъпи в сенките вътре.
Глава двадесет и седма
Вратата се затвори глухо зад тях. Скарлет се озова в огромното фоайе на операта, в което, ако изключим топлите, мъждукащи свещи горе над сводовете, беше тъмно като в преизподня. Вътре цареше тишина, беше прашно, а по пода се въргаляха счупени мраморни късове. Прахолякът задави Скарлет и тя с мъка се удържа да не се закашля, докато вървеше към светлината. Стъпките й отекваха силно в празната, пуста сграда, докато минаваше между две масивни колони.