Възкликна. Светлината идваше от едната от двете статуи, които стояха отстрани на голямото двойно стълбище. Статуята изобразяваше две жени на пиедестал, наметнати с дреха от морска пяна и държащи в ръка нависоко букет от факли. Десетки свещи горяха, трепкаха и хвърляха върху фоайето красиво оранжево сияние. Някои от перилата липсваха на стълбището, което беше издълбано от червено-бял мрамор, а на съседната статуя й липсваха главата и ръката, която някога е държала своите свещници.
Скарлет стъпи с крак в една локва и отстъпи назад, като първо погледна надолу към счупения мраморен под, а сетне и нагоре.
Три реда балкони се издигаха над нея, а в центъра им — там, където светлината почти не достигаше — имаше изрисуван таван с квадратен прозорец в средата. Стъклото явно отдавна липсваше.
Скарлет обви тялото си с ръце и се обърна към Вълка. Той стоеше между колоните.
— Може би са заспали — рече тя, като се мъчеше да си придаде безразличие.
Вълка изпълзя от сенките и тръгна към стълбището. Тялото му бе сковано като статуите, които ги наблюдаваха. Скарлет стрелна очи нагоре към перилата, но там не се виждаше никакво движение, никакъв признак на живот. Нямаше боклуци. Не миришеше на храна. Не се чуваше говор или включен нетскрийн. Дори звуците от улицата бяха изчезнали зад дебелите входни врати.
Тя стисна зъби, а гневът лумна в нея, когато изпита страховитото усещане, че е уловена в капан като мишка, която ей сега ще изядат. Мина край Вълка и с решителни крачки се упъти към стълбището, но когато пръстите й се опряха в първото стъпало, спря.
— Ехо? — извика тя и изви глава. — Имате посетители!
Думите й — остри и предизвикателни — се върнаха обратно с ехото.
Никакъв звук. Никаква аларма.
Тогава от тишината дойде познат звън. Скарлет подскочи, когато звукът отекна между мраморните колони, нищо че беше приглушен в джоба й.
С тупкащо сърце тя извади порстскрийна си и в този момент компютъризираният глас започна да говори.
„Съобщение от тулузката болница «Жозеф Дюкоен»
до мадмоазел Скарлет Беноа.“
Скарлет примигна. Болница ли?
С треперещи ръце тя извика съобщението.
„30 август 126 т.е.
С това съобщение известяваме Скарлет Беноа от Рийо, Франция, ЕФ, че в 05 часа и 09 минути на 30 август 126, е констатирана смъртта на Люк Арман Беноа от Париж, Франция, ЕФ, от доктор с идентификационен номер 58279.
Предполагаема причина за смъртта: отравяне с алкохол.
Моля, отговорете в рамките на двадесет и четири часа, ако желаете да бъде извършена аутопсия на стойност 4500 у ниви.
Нашите съболезнования
Беше напълно объркана, сърцето й биеше неравномерно. Мозъкът й обръщаше отново и отново съобщението, без да може да го проумее. Представи си го, както го бе видяла за последно — беснеещ, измъчен и уплашен. Беше му се разкрещяла. Беше му казала, че не иска да го види никога вече.
Как бе възможно да е мъртъв само след двайсет и четири часа? Защо не са й изпратили съобщение още когато са го приели в болницата? Защо нямаше никакво предупреждение? Като се олюля, тя надзърна към Вълка.
— Баща ми е мъртъв — а шепотът й едва се чу в огромното пространство. — Отравяне с алкохол.
Той размърда челюстта си.
— Сигурни ли са?
През завладяващата я вцепененост бавно се процеди подозрението му.
— Мислиш, че са изпратили съобщението по погрешка?
В очите му светна известно съчувствие.
— Не, Скарлет. Мисля си, че баща ти го грозеше по-голяма опасност от любовта му към чашката.
Тя не го разбра. Бяха измъчвали баща й, но раните от изгарянията не можеха да го убият. Нито лудостта му.
През мъглата в ума й един нежен, ласкав инстинкт я призова да вдигне глава. И тя го послуша.
Зад Вълка между две колони с незапалени стенни свещници на тях стоеше мъж. Той беше слаб и строен, с тъмна вълниста коса и почти черни очи, които горяха на светлината на свещите. Усмивката му би била приятна, ако Скарлет не се бе сепнала така от присъствието му, от мълчанието му и от факта, че Вълка никак не беше изненадан да го види и дори не си направи труда да го погледне, при все че несъмнено го бе усетил.