Яростта задра ноктите си в гърлото на Скарлет и тя се хвърли напред с остър вик, а ноктите й одраха лицето му.
Но пръстите й замръзнаха на милиметри от очите му. Яростта й се изцеди за миг и тя се свлече на пода, ридаейки неудържимо. Не разбираше какво става с нея. Отново се опита да се улови за омразата си, но тя се изплъзваше от ума й, сякаш се опитваше да задържи змиорка. И колкото повече се мъчеше да я задържи, толкова по-бързо и по-обилно се стичаха сълзите й. Задавяха я. Заслепяваха я. Гневът й се разтвори в безнадеждност и тъга.
Мислите й се изпълниха със самоомраза. Беше безполезна. Слаба, глупава и незначителна.
Тя се преви, а виковете й почти удавиха безучастния смях на чародея над нея.
— Колко жалко, че и баба ти не беше толкова лесна за манипулиране. Всичко щеше да е толкова по-просто.
Умът й притихна, разрушителните думи се върнаха обратно в далечния, тих ъгъл на съзнанието й, а с тях и сълзите й секнаха. Като чешма, която пускаш и после спираш.
Като кукла, с която си играеш.
Задъхана, Скарлет лежеше свита на пода. Тя обърса лицето си от лигите.
Заби нокти в килима, заповяда на тялото си да спре да трепери и се надигна, като се подпря на рамката на вратата. Лицето на чародея се изкриви по онзи отвратително мил начин, който му беше присъщ.
— Ще наредя да те съпроводят обратно до стаята ти — каза той със сладникава любезност в гласа. — Благодаря ти най-смирено за сътрудничеството.
Глава тридесета
Твърдите подметки на ботушите на Алфа Зеев Кесли чаткаха остро по мраморния под, докато той прекосяваше фоайето, без дори да удостои с поглед шепата войници, които му кимнаха с уважение, а може би и с боязън. Вероятно изпитваха дори любопитство към офицера, който бе прекарал седмици наред сред хората, преструвайки се, че е един от тях.
Алфа Зеев Кесли се опита да не мисли за това. Завръщането му в щабквартирата беше като събуждане от сън. Сън, който някога му бе изглеждал като кошмар, но вече не. Беше се събудил, за да намери една реалност, която беше далеч по-мрачна. Беше си спомнил кой е в действителност. Какво е в действителност.
Стигна до Лунната ротонда — иронично название, което доставяше огромно удоволствие на господаря Яил. Мина край потъмнялото от годините огледало на петънца и едва успя да познае отражението си в чистата униформа и спретнато вчесаната си назад коса. Мигновено отвърна поглед.
Подуши брат си още щом прекрачи прага на библиотеката и косата на врата му щръкна. Забави крачка за миг, докато минаваше през галерията с дървената ламперия на път за личния кабинет на чародея. Някога стаята е подхождала на кралски особи и в нея земляните от висшето общество са размишлявали върху философските творби на своите предци. Във витрините са били изложени безценни произведения на изкуството, а рафтовете на библиотеката се извисяваха на височината на два етажа над главата му. Но когато сградата на операта попаднала в ръцете на военните, книгите били спасени и сега в порите на дървото се бе настанил мирис на плесен и мухъл.
Яил седеше зад голямо бюро. Изработено от пластмаса и метал, то ярко изпъкваше със своята делничност на фона на екстравагантния декор. Ран също беше там, облегнат на стената от празни лавици.
Брат му се усмихна. Едва.
Яил се изправи.
— Алфа Кесли, благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Исках вие пръв да научите, че брат ви се е завърнал жив и здрав.
— Радвам се — отвърна той. — Здравей, Ран. Последния път, когато те видях, не изглеждаше много добре.
— И за теб може да се каже същото, Зеев. Сега миришеш много по-добре, след като си отмил онази жена от себе си.
Всеки мускул по него се напрегна.
— Надявам се, че не питаеш лоши чувства заради станалото в гората.
— Ни най-малко. Ти играеше роля. Разбирам, че направи, каквото беше нужно. Не биваше да се намесвам.
— Не. Не биваше.
Ран затъкна палците си в широкия пояс на кръста му.
— Разтревожих се за теб, братко. Ти ми се стори почти… объркан.
— Както сам каза — изрече Зеев с вдигната брадичка, — играех роля.
— Да. Не биваше за миг да се усъмнявам в теб. Но дори и така, радвам се да видя, че си се завърнал към обичайната си същност и че куршумът й не те е пронизал надълбоко. Уплаших се, когато изгърмя, че може да те е уцелил право в сърцето. — Ран се ухили и се обърна към Яил. — Ако сме приключили тук, моля ви, разрешете да докладвам пред командването.