А зад масата имаше фризер като онези в месарниците.
Стоманената врата беше широко отворена и тя виждаше какво има вътре. Мъж с черен костюм и черна каубойска шапка и жена с дълго сиво палто с кройката на редингот стояха с гръб към нея, гласовете им бяха заглушени от силния шум на компресорите. Злата жена видя какво правят и искаше да се махне колкото може по-бързо, но краката й залепнаха за бетонния под. Гледаше ужасено. После жената я видя и Злата жена се обърна и побягна.
— Стой! — извика дълбок глас. — Спри веднага!
Тежък тропот на ботуши се чу зад нея, тя пропусна едно стъпало и силно удари в дървото пищяла си. Една ръка я стисна за лакътя и мъжът с голямата шапка я поведе нагоре към ярките светлини в магазина. След тях дойде и жената със сивото палто и се вторачи неодобрително в Злата жена.
— Защо се промъкваш наоколо като крадла? — попита властно мъжът с каубойската шапка.
Очите му бяха черни и кървясали, лицето му беше подпухнало от нездрав живот, имаше големи бели бакенбарди и много лъскави златни бижута.
— Не съм крадла — отговори Злата жена. — Търсех управителя.
Сърцето й блъскаше като тимпан.
— Затворено е — каза мъжът.
— Дойдох да купя кученце — обясни Злата жена и се разплака.
— На вратата има табелка „Затворено“ — каза той.
Жената стоеше и мълчеше.
— Вратата ви не е заключена. Слязох, за да ви кажа. Всеки може да влезе. — Злата жена не можеше да спре да плаче.
Не можеше да спре да си представя какво беше видяла във фризера.
Мъжът погледна жената, сякаш искаше обяснение. Отиде до вратата и я провери, след което измърмори нещо. Вероятно му просветна, че Злата жена казва истината. Как иначе би могла да влезе?
— Добре, обаче е затворено. Празник е — каза той.
Беше някъде на шейсет и пет, може би дори седемдесет години. Говореше с акцент на човек от Средния запад.
Злата жена имаше чувството, че е правил същото, което и тя допреди малко — че е пил; забеляза, че големият му златен пръстен е с формата на кучешка глава.
— Съжалявам — извини се тя. — Видях, че свети, и влязох, защото реших, че е отворено. Наистина съжалявам. Исках да си купя кученце, и храна и играчки също. Новогодишен подарък за мен самата.
Взе една консерва от лавицата и преди да успее да се сдържи, попита:
— Тези не бяха ли забранени, когато избухна скандалът с меламина в Китай?
— Мисля, че я бърка с оная паста за зъби — каза мъжът на жената със сивия редингот, която имаше безжизнено бузесто лице и дълга коса, боядисана черна: стърчеше изпод баретата.
— Точно така. Пастата за зъби — каза жената със същия акцент. — Много хора получиха увреждания на черния дроб от нея. Разбира се, никога не ти казват останалата част от историята. Например, че може да са били алкохолици и затова са си увредили дроба.
Злата жена не беше зле осведомена. Знаеше за пастата за зъби, която бе убила няколко души, защото съдържала диетиленгликол, а мъжът и жената знаеха, че тя не говори за нея. Това беше лошо място, може би най-лошото на света, а тя беше дошла в неподходящо време, най-лошото, което човек може да си представи, и беше видяла нещо толкова ужасно, че никога повече нямаше да е същата.
Какво си мислеше? Беше вечерта на първи януари и нито един магазин за животни в града не работеше, включително този. Тогава защо бяха тук тези двамата?
След като беше слязла в мазето, вече знаеше защо са тук.
— Важно е да си изясним нещата — каза мъжът на Злата жена. — Нямахте работа долу.
— Нищо не съм видяла. — Ясно указание, че е видяла всичко.
Мъжът с каубойската шапка и златните бижута каза:
— Когато едно животно умре от заразна болест, правиш онова, което трябва, и трябва да го направиш бързо, за да не се заразят другите животни. А след акта на милост трябва да се погрижиш за временното съхранение. Разбираш ли какво искам да кажа?
Злата жена забеляза шест празни клетки с широко отворени врати. Прииска й се да ги беше забелязала, когато влезе. Може би щеше да си тръгне. Спомни си другите празни клетки в мазето, после онова, което беше на масата, и другото във фризера.