Искрено Ваша,
Тери Бриджис
Тел.: 222-555-2907“
— Явно не си го получила — каза Луси.
— Изпратено до адреса на градската управа точка ком от някой, който се е нарекъл Лунаси? — възкликна Бъргър. — Нямаше да го получа и след милион години. За мен по-важният въпрос е защо Кей не знае, че Тери се е опитвала да се свърже с нея? Чарлстън все пак не е Ню Йорк Сити.
Стана от стола, взе си палтото и чантата и каза:
— Трябва да вървя. Утре вероятно ще имаме среща. Ще ти се обадя, когато разбера часа.
— В края на пролетта и началото на лятото — продължи Луси. — Зная защо леля не е получила съобщението на Тери, ако това се е случило. Вероятно е така.
Тя също се изправи и продължи:
— Роуз умираше. От средата на юни до началото на юли живееше в пристройката на леля. И двете вече не ходеха в Съдебномедицинската служба. Марино също го нямаше. Новата служба на леля Кей беше малка и нямаше други служители.
— Нямало е кой да приеме съобщението и да вдига телефона — каза Бъргър, докато си обличаше палтото. — Преди да забравя: препрати ми този имейл, така че да имам копие. След като май не принтираш нищо. И ако намериш нещо друго, за което сметнеш, че трябва да зная.
— От началото на май Марино вече го нямаше — каза Луси. — Роуз така и не разбра какво се е случило с него, което не беше честно. Той изчезна, а после тя умря. Въпреки всичко тя го обичаше.
— А ти? Къде беше, когато е звънял телефонът и никой не го е чувал и вдигал?
— Всичко прилича на различен живот — отговори Луси. — Сякаш не бях там. Почти не си спомням къде съм била и какво съм правила към края, но беше ужасно. Леля сложи Роуз в стаята за гости и стоеше при нея през цялото време. Тя наистина започна да отпада много бързо, след като Марино изчезна, а аз стоях настрана от кабинета и лабораториите. Познавах Роуз през целия си живот. Тя беше като готината баба, за която всеки си мечтае. Наистина страхотна със сивите си костюмчета и с вдигнатата коса. Не се страхуваше от нищо: нито от оръжия, нито от трупове, нито от мотоциклетите на Марино.
— А от смъртта? Страх ли я беше?
— Не.
— Обаче ти си се страхувала — отбеляза Бъргър.
— Всички се страхувахме. Аз най-много. Затова направих нещо много умно и изведнъж станах страшно заета. По някаква причина внезапно стана наложително да опресня познанията си по защита на важни лица, разпознаване на готвещо се нападение, тактически огнестрелни оръжия и така нататък. Продадох един хеликоптер и си намерих друг. Отидох за няколко седмици в школата на „Бел Хеликоптерс“ в Тексас, макар че и това нямаше защо да правя. Следващото, което научих, беше, че всички са се преместили на север. А Роуз беше в гробница в Ричмънд. Гледа към река Джеймс, тя толкова обичаше водата. И леля ми се погрижи да има завинаги хубава гледка.
— Значи това, с което се оправяме сега, по някакъв начин е започнало тогава — въздъхна Бъргър. — Когато никой не е обръщал внимание.
— Не съм сигурна какво е започнало. — Луси поклати глава.
Стояха пред входната врата, но никоя не гореше от желание да я отвори. Бъргър се чудеше кога ли пак ще бъдат сами като сега и какво ли си мисли Луси за нея. Самата тя знаеше какво мисли за себе си. Беше постъпила нечестно и не можеше да остави това така. Луси не го заслужаваше. И двете не го заслужаваха.
— В Колумбийския имах съквартирантка — каза тя, докато стягаше колана на палтото си. — Споделяхме един коптор, който минаваше за апартамент. Нямах пари, не бях родена богата, нито се бях омъжила за богаташ, но ти знаеш всичко това. По време на следването живеехме в това най-отвратително на земята място на Морнингсайд Хайтс. Направо не е за вярване, че никой не ни закла, докато спяхме.
Пъхна ръце в джобовете си. Луси я гледаше. И двете бяха опрели рамене на вратата.
— Бяхме много близки — добави Бъргър.
— Не ми дължиш обяснения — каза Луси. — Уважавам това, което си, и начина, по който живееш.
— Всъщност не знаеш достатъчно, за да уважаваш каквото и да било. Ще ти обясня не защото ти дължа нещо, а защото искам. Моята съквартирантка нещо не беше наред. Няма да споменавам името й. Някакво разстройство на настроението, което по онова време не разбирах, и когато станеше противна и гневна, го приемах за истина. Карах се с нея, а не биваше, защото това само влошаваше нещата. Влошаваше ги до непоносимост. Една събота вечер някой от съседите повика полицията. Изненадвам се, че не си изровила и тази история. Не се случи нищо кой знае какво, но двете бяхме пияни и не приличахме на нищо. Ако някога се кандидатирам за избираема длъжност, можеш да си представиш какво ще стане, ако изскочат подобни истории.