— Защо да изскочат? — попита Луси. — Освен ако не планираш да се напиваш, да се биеш и да не приличаш на нищо.
— Такава опасност с Грег никога не е съществувала, нали разбираш. Ние никога не сме си крещели. И със сигурност не сме се замеряли с каквото ни падне. Съществувахме съвместно без ненавист или нещо друго. Сравнително приятно примирие през по-голямата част от времето.
— Какво стана с твоята съквартирантка?
— Предполагам, че зависи от това как измерваш успеха — отговори Бъргър. — Според мен нищо хубаво. За нея ще става само по-зле, защото живее в лъжа, което означава, че всъщност не живее, а животът е много злопаметен, ако не го живееш както трябва. Особено след началото на остаряването. Никога не съм живяла в лъжа. Може да смяташ така, но никога не съм го правила. Просто трябваше да проумявам нещата, докато продължавах напред, и уважавах решенията, които бях взела, правилни или не, независимо колко ми е било трудно. Много неща остават без значение, докато са само на теория.
— Което означава, че е нямало никого и не е имало точно когато е трябвало да има — обобщи Луси.
— Аз не съм преподавателка в неделното училище. Доста далеч съм от това — каза Бъргър. — Обаче моят живот си е моя работа. Мога да го объркам, но нямам намерение да го правя. Няма да ти позволя да го объркаш, нито имам намерение да объркам твоя.
— Винаги ли започваш с отхвърляне на отговорността?
— Не започвам — поклати глава Бъргър.
— Този път ще ти се наложи — каза Луси. — Защото аз няма. С теб няма.
Бъргър извади ръце от джобовете и я погали по лицето. След това посегна към дръжката на вратата. Погали отново лицето на Луси и я целуна.
22.
Марино чакаше на паркинга под затворническото отделение срещу Източна 27-а улица. По това време асансьорите на деветнайсететажната сграда бяха празни.
Марино ги наблюдаваше в яркозеленото зрително поле на мощния нощен прицел, защото изпитваше нужда да я види. Трябваше да я види лично, макар и тайно, от разстояние, та дори само за няколко мига. Имаше нужда по някакъв начин да се увери, че не се е променила. Ако все още беше същата, нямаше да е жестока към него след малко. Не че бе била и в миналото, независимо колко го е заслужил. Но какво вече знаеше той, освен онова, което четеше или гледаше по телевизията?
Скарпета и Бентън излязоха от моргата и тръгнаха по прекия път през парка към „Белвю“. Беше замайващо да я види отново, и някак недействително — сякаш е била умряла. Марино си представи какво би си помислила, ако разбере колко малко му оставаше да умре.
След онова, което беше направил, наистина не му се живееше. Докато лежеше в леглото за гости в пристройката на къщата й, на сутринта, след като я беше наранил, започна да прехвърля през главата си възможностите. От време на време се бореше с гаденето, докато най-ужасното главоболие в живота му смазваше мозъка му на пулп.
Първата му мисъл беше да разбие с камионетката или мотора перилата на някой мост и да се удави. Но можеше и да оцелее, а го беше страх от невъзможността да диша. Удавянето не беше добър избор. Също така използването на найлонов плик. Не можеше да понесе и мисълта за обесване и как се гърчи и мята, след като е ритнал табуретката под краката си, но е променил мнението си. За кратко си помисли да седне във ваната и да си пререже гърлото, но при първата струя от артерията щеше да поиска да върне стореното назад, а вече щеше да е късно.
А отравянето с въглероден окис? То щеше да му остави прекалено много време за размисъл. Отрова? Същата работа. Освен това болеше и ако вземеше да се уплаши и да се обади на 112, щеше да завърши с изпомпан стомах и да изгуби уважението на всички. Да скочи от сграда? Никога! Ще вземе да извади късмет и да оцелее, обезобразен до неузнаваемост. Последен в списъка беше деветмилиметровият му пистолет. А Скарпета го беше скрила.
И докато лежеше в леглото й за гости и се чудеше къде може да го е покрила, реши, че никога няма да го намери, че е твърде махмурлия, за да го направи, и че винаги може да се застреля по-късно, защото имаше няколко запасни оръжия в сака с риболовни принадлежности, но изстрелът трябваше да е снайперски, защото най-лошият сценарий от всички беше да свърши в някой железен дроб, тоест в барокамера.