Когато накрая се свърза с Бентън в „Маклийн“ и му призна всичко, той му отговори делово, че ако това е единственото, което го спира, няма защо да се тревожи, освен ако не опита да се самоубие с полиомиелит. Точно така каза и добави, че най-вероятно, ако прецака работата, когато си пуска куршум в главата, ще свърши с увреден мозък, което дълбоко ще го изложи, но че сигурно ще запази някаква смътна представа защо е поискал да си духне свещичката.
А големият малшанс, каза Бентън, щял да е невъзстановима кома, която ще предизвика препирни във Върховния съд, преди някой да получи разрешение да дръпне шалтера. По време на всичко това, каза той, вероятно Марино нямало да осъзнава какво става, но никой нямало да знае със сигурност. Трябвало да си човек с мозъчни увреждания, за да знаеш със сигурност как е.
— Искаш да кажеш — попита Марино, — че ще чувам хората да си говорят как ще ме изключат…
— Да, от апарата за поддържане на дишането.
— И той няма да диша повече за мен, аз може би ще го знам, но никой няма да разбере, че го знам?
— Ти вече няма да можеш да дишаш. И в рамките на вероятното може да осъзнаваш, че се готвят да те откачат от респиратора. С други думи, да го изключат.
— Значи може би ще наблюдавам как човекът отива при контакта на стената и издърпва щепсела?
— Възможно е.
— И веднага ще почна да се задушавам, докато не умра.
— Няма да можеш да дишаш. Но да се надяваме, че там ще има любящи близки, които ще ти помогнат да минеш през това, но няма да знаят, че осъзнаваш тяхното присъствие.
Което веднага отново събуди страховете на Марино от задушаване. И мрачно му напомни, че единствените любящи близки, които имаше, бяха тези хора, хората, които току-що беше прецакал, и най-вече нея — Скарпета.
На следващия етап, когато с Бентън проведоха подробно обсъждане в мотелската стая на „Бостън Боул Фемили фън Сентър“, Марино реши да не се самоубива, а да вземе най-дългата отпуска през живота си в рехабилитационния център на северния бряг на Масачузетс.
Ако покажел подобрение, след като алкохолът и хапчетата за подсилване на мъжествеността бъдели изкарани от организма му, и ако се придържал съвестно към терапията, следващата крачка щяла да е да му намерят работа.
И ето го сега, след половин година, в Ню Йорк да работи за Бъргър и да се крие на този паркинг само за да зърне Скарпета, преди да се е качила в колата му и да потеглят за местопрестъплението, сякаш не е станало нищо.
Гледаше я как се придвижва беззвучно, някак призрачно в яркозеленото, гледаше жестовете й, докато тя говореше, познати, всяка подробност жива, но толкова далече от него, че той изпитваше усещането, че е призрак. Той можеше да я вижда, но тя него — не и животът й беше продължил без него. Познаваше я толкова добре, че беше сигурен, че вече е превъзмогнала онова, което й беше сторил. Онова, което нямаше да е преодоляла, беше неговото изчезване по начина, както го направи. А може би си придаваше прекалено голяма важност? Със същата вероятност тя може да не си беше помисляла повече за него и когато го видеше, нямаше да изпитва нищо. Щеше да го е зачеркнала от живота си, все едно не го е имало.
Толкова много неща се бяха случили оттогава. Беше се омъжила. Беше напуснала Чарлстън. Сега беше началник на голяма съдебномедицинска служба край Бостън. С Бентън живееха заедно в красива стара къща в Белмонт — Марино беше минавал един-два пъти през нощта с колата оттам. Имаха жилище и в Ню Йорк и той беше вървял няколко пъти покрай Хъдсън няколко преки западно от Сентръл Парк и се беше взирал в тяхната сграда; броеше етажите, за да открие кой е апартаментът им. Представяше си как изглежда отвътре и красивата гледка, която имаха към реката и града. Скарпета непрекъснато се появяваше по телевизията и бе наистина известна, но всеки път, когато се опитваше да си представи как хората я молят за автограф, Марино удряше на камък. Тази част не му се удаваше. Тя не беше от хората, които да обичат подобен род внимание, или поне той се надяваше да не е, защото ако беше, значи се бе променила.
Наблюдаваше я през мощния нощен прицел, който Луси му беше подарила за рождения ден преди две години, и копнееше да чуе гласа й. Позна настроението й по това как се движеше, сменяше позата и леко ръкомахаше — беше с черни ръкавици. Беше… ненатрапчива. Хората непрекъснато го казваха по неин адрес — че не се самоизтъква и затова, така да се каже, позицията й звучи по-гръмогласно. Не беше склонна към театралничене. Това беше друго определение, което беше чул. Всъщност Бъргър го беше използвала, докато описваше как се държи Скарпета на свидетелското място. Нямало нужда да повишава глас или да се пали, можела да си седи съвсем спокойно, съдебните заседатели винаги я приемали за откровена, имали й доверие и й вярвали.