През нощния прицел Марино виждаше дългото й палто, спретнато сресаната назад руса коса — малко по-дълга, отколкото я носеше преди, спускаше се върху яката. Виждаше познатите силни черти, толкова трудни за сравнение с когото и да било, защото беше хубава и не беше. Лицето й бе с твърде остри очертания, за да бъде с качествата за конкурс за красота, а и тя не се вписваше сред клечкоподобните жени, които шестваха в дизайнерски дрехи по котешките пътеки на модните ревюта.
Помисли, че пак ще повърне, както беше направил на сутринта в пристройката. Сърцето му заблъска, сякаш се опитваше да изскочи.
Той копнееше за нея, но сега, докато се криеше в мръсния, миришещ на ръжда паркинг, осъзна, че вече не я обича така, както някога. Беше забил кола на самоунищожението в онази част от себе си, където винаги се таеше надежда, и сега тя бе мъртва. Вече не се надяваше, че някой ден може да се влюби в него. Вече беше женена и надеждата бе мъртва. Дори Бентън да изчезнеше от картинката, надеждата беше мъртва. Марино я беше убил, и то зверски. Никога през живота си не беше правил такова нещо — а го направи на нея!
И при най-отвратителните си пиянски срещи никога не се беше натрапвал насила на жена.
Когато целуваше някоя и тя не искаше езика му в устата си, той се отдръпваше. Ако отблъснеше ръцете му, той не посягаше повече, освен ако не бъде поканен. Ако се беше надървил и го отблъснеха, не се натискаше. Ако забележеше, че неговият солдатин не иска да склони глава, винаги пускаше старите си несменяеми шегички: „Той просто ти отдава чест, скъпа. Винаги става, когато в стаята има дама. Е, мила, щом не искаш, няма нужда да ми сменяш скоростите“.
Марино може и да беше груб и с недостатъчно образование, но не беше сексуален престъпник. Не беше лош човек. Но откъде можеше да го знае Скарпета? Той не оправи нещата на сутринта след това, не направи и най-малък опит, когато тя се появи в пристройката с препечени филийки и кафе. Какво беше направил? Престори се, че не помни нищо. Оплака се от бърбъна в барчето й и каза, че тя е виновна, щом държи вкъщи нещо, което може да причини такъв махмурлук и пълно изключване.
Не призна нищо. Срамът и паниката го накараха да онемее, защото не беше съвсем сигурен какво е направил и не искаше да пита. По-добре беше да го установи сам. След седмици и месеци разследване на собственото си престъпление той най-накрая успя да сглоби пъзела. Явно не беше стигнал до края, защото когато на заранта се събуди, беше напълно облечен и единствената телесна течност, която можа да открие по себе си, беше студената му смърдяща пот.
Ясно си спомняше само отделни картини: как я бута към стената, как чува звука на късащ се плат, как усеща меката й кожа, как тя му казва, че я боли и че той знае, че не го иска. Ясно си спомняше, че тя не помръдна, и сега го разбираше и се чудеше как инстинктите й са могли да бъдат толкова безпогрешни. Той напълно беше изгубил контрол, а тя се бе оказала достатъчно умна да не се съпротивлява, за да не го разпали допълнително. Не си спомняше нищо друго, включително и гърдите й, макар да имаше смътен спомен, че беше изненадан от тях, но не неприятно. По-скоро след десетилетия разпалени фантазии те не изглеждаха така, както си ги беше представял. Е, с всички жени беше така.
Това беше разбиране, което идваше със зрелостта и нямаше нищо общо с интуицията и здравия разум. Като малко надървено момче, чийто единствен източник на сведения бяха мръсните списания, които баща му криеше в бараката с инструменти, Марино не можеше да знае онова, което откри много по-късно. Циците, подобно на пръстовите отпечатъци, имаха свои лични характеристики, които невинаги могат да се забележат под дрехите. Всяка гръд, с която бе имал вземане-даване, имаше свой неповторим размер, форма, симетрия, наклон, като най-набиващите се на очи се криеха в зърната, които бяха същината на тази вечна привлекателност. Марино, който се смяташе за познавач, пръв беше готов да каже, че колкото по-големи, толкова по-добре, но щом човек прекрачи отвъд влюбените погледи и опипването, важното бе какво ще сложи в уста.
В зеленото зрително поле на нощния прицел Скарпета и Бентън излязоха от парка и поеха по тротоара. Тя вървеше с ръце в джобовете и не носеше нищо, което означаваше, че с Бентън ще направят поне една спирка, най-вероятно в неговия кабинет. И тогава, сякаш усетили мислите му, те се хванаха за ръце и Бентън се наведе и я целуна.