Колко пъти му беше казвала да не пресича улицата само защото зеленото човече на светофара го уверява, че може?
Как се случи това, макар той да не беше глупав и изчакваше, когато светеше червено, въпреки че улицата беше еднопосочна и не се виждаха коли?
И накрая зеленото човече го повика с жест и един ден тя имаше съпруг, на когото непрекъснато мърмореше заради пурите и затова, че не си прибира нещата, а на другия и през следващите не й остана нищо, освен неговите миризми и боклуците му, и спомена за последните думи, които си казаха, докато той излизаше.
— Имаме ли сметанки за кафето? — Тъкмо си слагаше смешното вълнено кепе с уши.
Беше му го донесла преди няколко десетилетия от Лондон и той така и не разбра, че всъщност не бе имала предвид наистина да го носи.
— Не знам как сме със сметанките. Все пак ти си единственият, който пие кафе със сметана в тази къща. — Така му беше отговорила.
Последните й думи към него.
Думите на зла жена, уволнена през същия този жесток април, понеже за нейната работа бяха наели подизпълнители в Индия и те двамата бяха рамо до рамо в тясното жилище и се тревожеха до смърт за пари. Защото той беше счетоводител и беше направил сметката.
Беше разучила техния последен миг заедно на земята, повтаряше го по всеки възможен начин, чудеше се дали бе имало нещо, което е могла да направи или каже, нещо, което да промени съдбата. Ако му беше казала, че го обича и иска ли любимите си агнешки котлети и сладки картофи за вечеря, или ако беше купила саксия с хиацинт за масата за кафе? Щеше ли съзнанието му да е съсредоточено върху едното, другото или всичко заедно, вместо върху онова, върху което е било, когато не е погледнал и на двете страни?
Дали е бил раздразнен или разсеян от злобничката й забележка за сметаната?
Ами ако му беше напомнила мило да внимава, щеше ли това да го спаси, да спаси нея и тях?
Погледна плазмения телевизор и си го представи как си пуши пурата с онова негово невярващо изражение. Виждаше го всеки път, щом затвореше очи. Или го мярваше с крайчеца на окото или когато не носеше очила — сянка или струпано върху стола пране. Виждаше го така, както изглеждаше, преди да си отиде. И се сещаше, че го няма.
Щеше да погледне плазмения телевизор и да каже:
— Скъпа, защо такъв телевизор? Кому е нужен такъв телевизор? Сигурно дори не е произведен в Америка. Не можем да си позволим такъв телевизор!
Нямаше да го одобри. О, боже, нямаше да одобри нито едно от нещата, които беше направила или купила, откакто си отиде.
Креслото с падаща облегалка беше празно и хлътнатината, която беше направил, я караше да чувства такова отчаяние, че в главата й нахлуваха още спомени.
Как го обяви за изчезнал.
Усещането сякаш живее в сцените на стотици филми, докато стискаше телефона и умоляваше в полицията да й повярват.
— Повярвайте ми. Моля, повярвайте.
Каза на, о, толкова разумната полицайка, че нейният съпруг не ходи по барове и не скитосва. Че няма проблеми с паметта, нито има любовница. Че винаги се прибира право вкъщи като бойскаут и че ако го е обхванало приключенско настроение или се е разбунтувал, е щял да й се обади.
— И просто щеше да ми каже да си еба майката и че ще се прибере, когато той реши, както прави всеки път, когато го обхваща приключенско настроение или се е разбунтувал — каза Злата жена на полицайката, която говореше така, сякаш дъвчеше дъвка.
Никой не се паникьоса, освен Злата жена.
На никой не му пукаше.
Детективът, един от многото в Нюйоркското полицейско управление, който най-накрая се обади, говореше със съжаление.
— Госпожо, много съжалявам, че трябва да ви съобщя… Около четири следобед се отзовах на повикване за произшествие…
Беше учтив, но имаше твърде много работа. Каза няколко пъти, че съжалява, но не й предложи да я съпроводи до моргата.
— Моргата? Къде?
— Близо до „Белвю“.
— Коя „Белвю“?
— Госпожо, има само една болница „Белвю“.
— Сигурна съм, че не е така. Има стара и съответно нова. До коя от двете е близо моргата?
Можела да отиде там в осем вечерта и да разпознае тялото, дадоха й адреса, за да не обърка едната болница с другата, получи и името на съдебния медик: д-р Ленора Лестър, БПП и ДМ, ще рече бакалавър по право и доктор по медицина.
Ама страшно недружелюбна и неприятна жена въпреки цялото й образование, и колко коравосърдечна беше, като вкара Злата жена почти на бегом в онази малка стаичка и дръпна рязко чаршафа.