„Болното животинче или онова, което вече е на три-четири месеца, губи своята привлекателност като обект за излагане на витрината — продължи тя — и твърде много от тези магазини са нехайни при осигуряването на медицинска помощ и не задоволяват и най-основните нужди на животните като топли чисти клетки и достатъчно вода и храна. Една от причините да създам този специален екип е, че на нюйоркчани им дойде до гуша и аз ще превърна в моя мисия вкарването в затвора на някои от тези престъпници…“
Това беше вторият път тази вечер, когато Злата жена се обади на 112.
Само че този път беше по-пияна и разстроена.
— Убийци — каза тя на диспечера и повтори адреса на Лексингтън авеню. — Малките са затворени там…
— Госпожо?
— След станалото той ме накара да се кача в колата и насмалко да умра от страх… Той е червендалест и навъсен и пази хладно мълчание.
— Госпожо?
— Вие сте се опитали да го вкарате в затвора за същото! Хитлер! Не, Пол Пот. Но той се е измъкнал. Кажете на госпожа Бъргър. Моля. Кажете й веднага. Моля.
— Госпожо? Бихте ли желали да ви посети полицай?
— Моля, нека е някой от кучешкия екип на госпожа Бъргър. Моля! Не съм луда. Честна дума. Снимах него и фризера с мобилния си телефон.
Но не беше.
— Те мърдаха! — изплака тя. — Всичките мърдаха!
23.
Тъмносинята „Импала“ чакаше пред входа на болницата.
Скарпета първо разпозна подплатеното кожено яке — и чак след това осъзна, че вижда Марино.
Капакът на багажника зина, Марино взе куфарчето за съдебномедицински експертизи от Бентън и почна да обяснява, че им бил взел кафета — били на задната седалка.
И да каже толкова небрежно: „Здравей“ след толкова време и всичко, което се беше случило.
— Отбих се в „Старбъкс“ — каза, докато затваряше капака на багажника, — и взех две големи кафета и малко подсладител от онзи в жълтите опаковки.
Имаше предвид „Спленда“, защото, изглежда, беше запомнил, че Скарпета не докосва захарин или аспартам.
— Но без сметана, защото е в онези големи кани и не можах да се докопам. Обаче не мисля, че някой от вас го пие със сметана, освен ако не сте си променили навиците. Качвайте се отзад. Отпред е Джейми Бъргър. Толкова е тъмно, че може да не я видите, така че не говорете по неин адрес.
Опитваше се да е забавен.
— Благодаря — каза Скарпета, когато се качиха в колата. — Как я караш?
— Добре съм. — Той се пъхна зад волана; седалката му беше толкова назад, че докосваше коленете на Скарпета. Бъргър се обърна да каже здрасти. Не се държеше, сякаш положението е необичайно. Така беше по-добре. Поне по-лесно.
Марино подкара и Скарпета загледа тила му и яката на черното кожено яке в стила на онези, носени от екипажите на бомбардировачите. Беше класическо „Хоугън Хироус“, както обичаше да го закача Луси, с полуколан, ципове на ръкавите и множество бронзови орнаменти за украса. През тези май над двадесет години, откакто Скарпета го познаваше, Марино беше наедрял твърде много, особено в талията, а напоследък и от гимнастическия салон, и като се замисли, вероятно от стероиди, за да продължава да го носи.
В промеждутъка без Марино в живота си тя имаше много простор да мисли за онова, което се беше случило, и кое е довело до него. Прозрението дойде не много отдавна, след като се свърза със своя бивш началник Джак Филдинг и го нае. Филдинг фактически бе съсипал живота си със стероиди, а Марино беше свидетел на по-голямата част от ставащото, но когато недоволството му нарасна и той започна да изпитва все по-голямо безсилие, срещу което Скарпета не можеше да направи нищо, се вманиачи на тема собствената си физическа сила.
— Винаги се беше възхищавал на Филдинг и културистката му физика, въпреки че открай време беше критичен към незаконните и разрушителни средства, които Джак използваше, за да се сдобие с нея. Скарпета беше убедена, че Марино е започнал да гълта стероиди няколко години преди най-новите усилващи потентността лекарства, което улесняваше обяснението защо бе станал агресивен и откровено казано долен, много преди изригналото в пристройката за гости насилие.
Срещата с него й причини болка по начини, които не очакваше и вероятно не би могла да обясни; пробуди спомени за дългите години съвместна работа, за това как той остави побеляващата си коса да порасне и започна да я сресва като Доналд Тръмп, за да прикрива плешивината му, само че не беше от хората, които вярват в гелове и лакове за коса, и при най-лекото размърдване покрай ушите му провисваха дълги кичури. После започна да си бръсне черепа и да носи злокобна на вид кърпа за глава. Сега по главата му беше покарал сърповиден мъх, не носеше обица и не приличаше на корав член на Хелс Ейнджълс или Аутлоус.