Приличаше си на Марино, само че в по-добра форма и по-възрастен, с принудено добро държане, сякаш беше извел на разходка комисията по помилванията.
Завиха по Трето авеню към апартамента на Тери Бриджис, който се намираше само на няколко минути път от болницата.
Бъргър попита Скарпета дали си спомня Тери да се е свързвала със службата й миналата пролет, в началото на лятото и въобще.
— Не — отговори Скарпета.
Бъргър измърмори нещо за опозицията на Луси срещу хартията, а след това прочете от блекберито си имейл на Тери, в който тя искаше от нея помощ, за да може да се свърже със Скарпета.
— Втори юли — каза Бъргър. — Тогава е изпратила електронното писмо до Бермудския триъгълник на адреса на Нюйоркската градска управа, надявала се е да стигне до мен, след като не е могла да се свърже с теб.
— Не се изненадвам, особено с потребителско име Лунаси — обади се Бентън, загледан през прозореца към тихия квартал Мъри Хил; досега Скарпета беше видяла само един мъж, разхождаше боксера си.
— Не бих се изненадала дори ако потребителското име беше на папата — каза Бъргър, — но не съм го получила този мейл. Кей, въпросът е, напълно сигурна ли си, че не се е обаждала в кабинета ти в Чарлстън?
— Сигурна съм, че не знам за подобно обаждане — отговори Скарпета. — Обаче миналата пролет и в началото на лятото моята служба също до голяма степен беше Бермудски триъгълник.
Не искаше да навлиза в подробности, не и когато Марино седеше пред нея. Как би могла да говори какво беше за нея неговото изчезване без дума и следа, а после Роуз беше започнала да отпада толкова бързо, че вече не притежаваше гордото упорство да се съпротивлява на желанието на Скарпета да я премести и да се грижи за нея. Накрая я хранеше с лъжица, сменяше чаршафите и памперсите й, когато цапаше леглото, след това дойде ред на морфина и кислорода, докато Роуз не реши, че е страдала достатъчно. Смъртта надничаше от очите й.
Как щеше да се почувства Марино, ако разбереше колко му бе ядосана Роуз, че е изоставил всички в живота си и особено нея, макар да знаеше, че няма още дълго да е на този свят? Роуз каза, че това било лошо от негова страна и Скарпета трябвало да му го каже някой ден.
— Кажи му, че ще му откъсна ушите — така каза.
Сякаш говореше за двегодишно момченце.
— Кажи на Луси, че съм й много сърдита. Страшно съм сърдита и на двамата. Обвинявам него за това, което тя прави сега. Там в „Блекуотър“ или подобен тренировъчен лагер, където стреля с разни оръжия и забива коляно в гърбовете на яки мъже, сякаш е Силвестър Сталоун, защото е прекалено уплашена да се прибере у дома.
През тези седмици Роуз изгуби задръжките си, говореше откровено, често несвързано, но нищо от казаното не беше пълна глупост.
— Кажи му, че когато ида оттатък, ще ми е много по-лесно да го намеря и да свърша работата. Ще го направя. Ти само гледай.
Скарпета беше приготвила подвижно болнично легло и бе отворила френските прозорци, така че да гледат градината и птиците и да слушат шумоленето на дъбовете, расли тук още отпреди Гражданската война. С Роуз разговаряха в очарователната стара всекидневна, а настолният часовник тиктакаше като метроном и отмерваше последния ритъм на дните им заедно. Скарпета така и не навлезе в подробности за това, което беше направил Марино, но каза на Роуз нещо важно за него, нещо, което не беше казвала на никой друг.
— Знаеш как хората казват, че биха искали да преживеят нещо отново, нали? — попита.
— Мен не си ме чула да го казвам това — отговори подпряната на възглавници Роуз. Утринната светлина правеше чаршафите искрящо бели. — Няма никаква полза човек да казва такова нещо.
— Права си, и аз няма да го кажа, защото няма да е истина. Не бих преживяла тази нощ отново, ако ми предложат такава възможност, защото това няма да промени нищо. Мога да се опитвам да я пренапиша, колкото си искам. Марино винаги ще направи това, което направи. Единственият начин да го спра беше, ако бях започнала години по-рано — може би едно, дори две десетилетия. Моята вина в неговото престъпление е, че не обърнах внимание.
Тя му беше направила онова, което той и Луси бяха направили накрая на Роуз. Не беше обръщала внимание, беше се преструвала, че не забелязва, беше се оправдавала със заетост и насочено другаде внимание, с разгара на някоя криза, вместо да се изправи срещу проблема. Трябваше да е повече като Бъргър, която нямаше да се поколебае да каже на някое едро ченге с апетитите и несигурността на Марино да престане да наднича в блузата й или под полата й, да го преодолее и да се откаже, защото тя няма да легне с него. Няма да е негова курва, негова мадона, негова жена, негова майка или всичко гореизброено накуп — защото той всъщност това искаше, също като всички мъже, защото не знаят нищо друго.