Когато я назначиха за началник във Вирджиния, можеше да каже нещо на Марино в този смисъл, а той щеше да направи всичко възможно да й вгорчи живота, като се държи като лошо малко влюбено момченце. Тя се беше страхувала да не го нарани, защото най-големият й недостатък бе силният й страх; да не нарани някого, а така щеше да нарани дълбоко и него, и себе си, и всички останали.
Онова, което накрая призна, беше, че е егоистка.
— Аз съм най-голямата егоистка — каза на Роуз. — Причината е срамът. Защото бях различна, не като другите. Зная какво е да се чувстваш отблъсната, отбягвана и да те е срам и никога не съм искала да го причиня на друг. Или да ми го причинят пак. Последното всъщност е най-важното. Просто по-скоро не искам неудобства, отколкото да ме е грижа за другите. Колко ужасно е да знаеш това за себе си!
— Ти си най-необикновеният човек, когото съм срещала — каза Роуз, — и мога да разбера защо онези момичета не са те обичали и защо повечето хора не са те обичали и може би още не те обичат. Причината е, че хората са дребни и ти им го напомняш без да искаш, а те правят всичко възможно да смалят и тебе, сякаш това ще ги извиси. Ти знаеш много добре как работи всичко това, но кой има мъдростта да го разбере и смелостта да го признае? Аз щях да те харесвам. Ако бях една от онези монахини или едно от онези момичета, ти щеше да си ми любимката.
— Вероятно нямаше.
— Със сигурност щеше. Следвам те от почти двадесет години. Не заради първокласните условия за работа или заради бижутата и кожите, които ми даваш, или екзотичните почивки, на които ме водиш, съм луда по теб. Първия път, когато влезе в стаята ми. Помниш ли? Никога не бях виждала жена съдебен медик и си помислих очевидното. Какъв странен, труден и неприятен човек трябва да си. Защо иначе една жена ще си изкарва хляба по този начин? Не бях виждала твоя снимка и бях сигурна, че ще изглеждаш като чудовище, току-що изпълзяло от черно блато. Вече планирах къде мога да отида: може би в медицинския колеж. Там все някой щеше да ме наеме. Защото и за миг не си помислих да остана при теб — докато не те срещнах. След това не бих те напуснала за нищо на света. Съжалявам, че го правя сега…
— Сигурна съм, че можем да се върнем назад и да проверим телефонните разпечатки и служебния имейл — каза Скарпета сега на Бентън, Марино и Бъргър.
— В момента това не е приоритет — отговори Бъргър. — Обаче Луси ще ти изпрати информация, която трябва да погледнете. Хубаво е да видиш какво е писала Тери Бриджис — по-точно ние предполагаме, че е тя. Трудно е да се каже, защото от всичко, което знаем, спокойно може да го е писал и Оскар Бейн и дори той да е Лунаси.
— Получих списък със събрани улики, които съответстват на маркерите вътре — обади се Марино. — И чертежи на местопрестъплението, по един комплект за всеки, за да знаете кое къде е било.
Бъргър подаде назад две копия.
Марино зави по тъмна квартална улица с много дървета и ниски кооперации от червеникавокафяви тухли.
— Не прилича на район с големи престъпления — отбеляза Бентън.
— Така е — потвърди Марино. — Последното оплакване преди убийството е за силна музика.
Спряха зад една патрулка на нюйоркската полиция.
— Още една идея по този повод — каза Бъргър. — На основата на имейлите, които прегледахме с Луси, човек започва да се пита дали Тери не се е виждала с още някого.
— Ей, никой така и не си е направил труда да скрие тая тъпа полицейска кола — измърмори Марино, докато гасеше двигателя.
— Да я скрие? — попита Бентън.
— Моралес каза, че не иска да се вижда отдалече, в случай че убиецът се върне. Изглежда обаче е забравил да каже на човека, от когото зависи.
— Искаш да кажеш, че е мамила Оскар? — попита Бентън, докато отваряше вратата. — Тери е мамила Оскар, така ли? Мисля, че трябва да оставим палтата си в колата.
Слязоха. Поривите на студения вятър задърпаха костюмчето на Скарпета и разрошиха косата й. Марино се обади по мобилния си телефон да предупреди полицая на пост в апартамента, че идват. Това все още беше местопрестъпление и трябваше да остане в точно същото състояние, както когато полицията си е тръгнала малко след един след полунощ, както пишеше в докладите, които Скарпета беше прочела.